След тези безкрайни празници ми стана единственото нещо, което ме разбира… бельото. Спалното.

След толкова ядене реших да не си тровя съвестта — разхлабих не колана, а верижката на фитнес гривната… да не ми отчита „излишък“, докато празнувам!

Следвай си инстинктите — все едно дали мечтаеш да си каскадьор, за биология, градинарство, металургия или дори юрист. Каквото и да те грабва… само работи здраво. Давай максимума си. Нито грам по-малко, нито грам повече — щото ако се раздаваш и прекалиш, пак може да се окаже, че мечтата не е твоя… а на шефа. И тогава ще стане… жалко.

Сложила СМЕТКАТА на РАЗПИСКА за 600 ЛЕВА… и написала: „ОБИЧАМ КЪСИТЕ ПЪТЕШЕСТВИЯ…“

Сложила ми лайк, после “не може” за интимност — това на какво прилича? На реклама на магазин, в който няма нищо, ама сметката все пак идва!

Сложих монета в банкомата… и ми изписа “Недостатъчно средства”! Пък после, за да ме успокои, ми издаде разписка на дълъг тон като присъда!

Случайно да има някой, освен мен, който НЕ е печелил… от Националната лотария?
Питам, щото вече почвам да се притеснявам, че само аз имам „късмет“, ама обратен: всички печелят, аз само си плащам билетите.

Случайно ли е, че тази есен точно две големи музикални събития са „Обичам 90-те“ и концертът на Лили Иванова?
Който е ходил на концерта, знае, че е минал и под надслов „Обичам 90-те“ — само че при Лили „90-те“ са не толкова годините, колкото настроението. Понеже Примата, като почне да обяснява нещо, и часовникът гледа и казва: „Това май беше в онова… преди 90 години…“

Случва се понякога да се държа като гад мръсна — ама не защото съм лоша… просто така ми излиза честта в едно оня “къде ти е сърцето?” — все се оказва някъде дълбоко, дълбоко… и някак си все наопаки.

Случва се, срещаш някого и още от първия момент знаеш, че искаш да му развалиш живота… с романтика.

Случвало ли ви е да ви е толкова скучно на работа, че вместо да си пускате почивка, да започнете да си вършите задачите… само за да имате поне за какво да се оплаквате накрая?

Случвало ми се да се опитам да си споря сам със себе си. Веднъж даже стигнахме дотам, че в офиса ме изгониха от „двата екипа“ — моето настояване беше срещу моето убеждение, и то с доказателства… по документи.

Случвало ми се е да обичам. Случвало ми се е и да ме обичат. Но най-много ми харесва… да никой не ми звъни за нищо и да си спя до обяд.

Случват се такива моменти — седиш си в интернет, отпускаш се, пиеш си питието, и си мислиш: „Какво толкова ми е на живота…“
И тогава някъде изниква някой, който те мрази — писaл за теб, обиждал те, наливал ти „истини“…
И в този момент си казваш: „Ей, мерси! Значи съм важен. Щом ме боли нечий друг, явно съм си свършил работата.“

Слушай, не казвам че е дебела ама като седне — не и хващат стола, а го местят по-близо до масата, за да не й пречи с приборите в орбита!

Слушай, не казвам че е дебела, ама като сяда на масата — и спутниковият интернет започва да върти чинията.

Слушам детски песнички за снега и се чудя коя ме описва най-добре: „…дреме на двора стария пън.“
Ей така — излежавам се цял ден, докато ми мине зимата… и пак на пролет се преструвам, че не съм мръднал.

Слушам как нещо се движи в гардероба. Отварям и гледам — вместо гарнитури има обновления. Дрехите ми не са ми по размер… ами по тарифа!

Слънцето започва да „сваля“ жените до бански. После идват гинеколозите и казват: „Не, не—ние сваляме истината!“

Слънцето зачерви хоризонта, утрото се вдигаше! Към домовете си се прибраха първите мъже — с пачки приказки в джобовете. Казали: „Който не вярва, да пита… жените — те вече са наясно!“