Преди живеехме с надеждата, че нещата ще се оправят. Сега живеем с надеждата, че поне да има таван — да знаем къде свършва дъното!

Преди живеехме с надеждата, че утре ще е по-добре. Днес живеем с надеждата, че утре поне няма да е по-зле.

Преди имах много активен живот: тичах по турнири по тенис, играех футбол, блъсках билярд, спорех по шахмат, даже карах в рали.
Но всичко приключи, когато ми се скапа компютърът…
Оказа се, че най-много обичам състезанията — само че на “симулатор”, а не на живо.

Преди имаше култ към личността — човекът беше най-важен.
Сега има култ към наличността — важното е не дали някой може, а дали има.

Преди малко в парка намерих една гълъбка със счупен крак. Не може да се издигне към „по-добър живот“, а тук зимата ще я довърши. Добри хора, моля ви за помощ — кой с каквото може, за да я отнеса до Барселона… или поне до село, където има лекар, който работи и в почивен ден!

Преди малко видях съдовете в мивката и разбрах как са измислили таверните…
Още на входа ти сервират “предястие”, в очите ти светят петна, а като седнеш — идва основното ядене… мивката.

Преди малко си изтървах телефона на земята. След малко погледнах екрана и осъзнах, че вече не е телефон… а табло за обяви.

Преди на лъжците им растеше носът, сега им расте рейтингът — само че пада по-бързо от истината!

Преди с жените беше просто работа — гледаш очи, усмивка, бюст… Сега вече и на адамовата ябълка трябва да обръщаш внимание: да не стане така, че тя да я гледа, а ти — да се задушиш от смях.

Преди сватбата: „Толкова си сладък, направо не мога да се начудя!“
След сватбата: „Айде стига, че като се усмихваш така пред хората, все едно ме продаваш!“

Преди се измъквах от мама, когато ме викаше. Сега се измъквам от жена ми… и то пак със същия номер: „Само за минутка“. Уф, при мама поне беше по-лесно… тя се хващаше на „минутка“… жена ми казва: „Няма ‘минута’, има ‘когато приключиш’“.

Преди си мислех, че тези, които правят торти, са просто сладкари, я хлебари… а то се оказа, че са пластични хирурзи — само че оперират не хора, а блатове!

Преди следях за фигурата си. Сега само я наблюдавам… по-спокойно.
Блажно, аааа — благословено… исках да кажа: благотворно!

Преди снимките носеха спомени, чувства и поне малко истина. Сега, когато гледам която и да е снимка, в главата ми изниква само един-единствен въпрос:
„Филтър или кабинет?“

Преди хората бяха начетени, а днес са – напълно “ъпдейтнати”: мислят, че щом е било в интернет, значи е било вярно… в края на краищата “гугъл” никога не лъже!

Преди цивилизацията да измисли абонаментите, тази работа я вършеше инквизицията — всеки месец си получаваше „проверка“, без да си я поискал, и пак си благодарен, че не са те пратили на нулевия цикъл.

Преди чакахме петъка с надежда, че най-после ще „развържем“ деня…
а сега чакаме да се върнем на работа — да може най-после пак да имаме за какво да чакаме… понеже понеделник се появява мигновено.

Преди, за да тръгне дъжд, племенните шамани е трябвало да направят ритуал: да си надрусат сънищата с гъби и да принесат девица на боговете.
Сега, ако искаш да завали, просто решаваш да си сложиш летни обувки… и дъждът сам идва, да не настинеш.

Предизборните лозунги от типа „Работа, работа, работа!“ ми напомнят на онези от соца: „Дела, дела и пак дела!“ — само че сега никой не казва къде ги трупаме.

Предизвикателство за истински мъже — окачете снимка на жена си в кухнята с табелка: „Пилот на закуските“… и после се престорете, че „това случайно“ ви е изкарало.