Аз ти казвах, че можеш да станеш каквото поискаш един ден, моето момче! Ама чак пък… Мис България!
То хубаво де, ама поне да имаш мерки за публиката… не само за егото!

Аз ще бъда с чудна маска — ших я сама!
Мама вика: „Какво чудо?“
Аз: „Не чудо, а филтър — за да не виждат, че съм шила наопаки!“

Аз, не че бях забравил—просто още не бях стигнал до спомените…
Водещ в телевизия ММ

Аз, през юни съм като пчела на стъкло… Уж ми се „работи“, ама накрая цял ден — само се търкам в прозореца!

Аз:

Мозъкът:

Ай, почвам да се изнервям! Това е третият банкомат, който ми казва „Няма връзка“. А вие пък пълнете с пари, бе — не с надежда!

Айде лъжичка за мама, айде лъжичка за тати… Викаха ми всеки ден: „Яж, сине, за двама!“
Е, аз пораснах — вече ям за цяла бригада!

Айнщайн отбелязва:

Айфонът си взе режим „пестене на енергия“ и отслабна — а ти още си на „запас си има, нали“…

Ако 8-ми март е женски празник, ние мъжете какво да правим?
Да излезем рано, да купим цветя… и после да спорим цял ден кой е избрал по-хубавите!

Ако Библията е писана от хората, които са били убедени, че земята е плоска, спокойно може да се окаже, че и “чудесата” са просто експерименти с криви обяснения.

Ако Бог беше мъж, всички жени щяха да го разберат погрешно още от понеделник — и пак щяха да се чудят защо им е написано „Още веднъж нищо не подреди“.

Ако Джеймс Бонд беше български агент, първите му 3 филма щяха да са само да оправя документите за мисията…

И така… злодеят щеше да остарее, преди да му стигне 007.

Ако Дядо Коледа не дойде, значи е задържан — тайно, под наблюдение…
само за 48 часа — да не вземе да раздаде подаръците на всички наведнъж!

Ако Животът беше ресторант, как щеше да минава един обяд?
Клиент: Добър ден!
Сервитьор: Добър ден! Добре дошли в Живота. Заповядайте — менюто е на масата, а надеждата — докато е гореща.
Клиент: Какво има за пиене?
Сервитьор: …Една студена вода.
Клиент: А нещо по-силно?
Сервитьор: Имаме кафе — горчиво. И чай — пак горчив. Изборът е само колко да ви горчи.
Клиент: Добре… За обяд какво предлагате?
Сервитьор: Нежност, Любов, Търпение… но порциите им са малки.
Клиент: А може ли тогава “Нежност” по-щедро?
Сервитьор: Съжалявам, нежността свършва още преди да започне.
Клиент: Тогава “Любов”?
Сервитьор: Любовта е в къщи, но първо трябва да я претоплите със собствените си грижи.
Клиент: А “Търпение”?
Сервитьор: Търпението е на бавен огън — и излиза, когато се разберете с готвача.
Клиент: Чудесно… Значи за начало — студена вода, а за основно — порция Любов, само че да не е изстинала.
Сервитьор: Няма как. Никой не идва да я яде топла — всички чакат “някога”.
Клиент: А кое се поръчва най-много?
Сервитьор: Омраза — люта, Жлъч — сервирана с хляб, и Болка — по нашенски: щедро и без въпрос.
Клиент: Не, благодаря. Само Любов. И без изненади.
Сервитьор: Разбирам. Тогава за десерт — нашето специално: Смях.
Клиент: Смях?
Сервитьор: Да. Но е черен. Много търсен.
Клиент: Значи нещо като майтап?
Сервитьор: Не, това е майтапът. А вие ще го разберете, след като ви поднесем и сметката.
Клиент: А сметката кога е?
Сервитьор: Още преди да сте започнали. Ние просто я слагаме… в края.
Клиент: Колко излиза?
Сервитьор: Съвсем евтино — само с един живот.

Ако Колумб беше успял да намери Индия, Европа щеше да нарича Америка „индийска“. Ако Магелан беше обиколил света, щеше да се окаже, че Земята е „по план“ и щеше да има големи бонуси. Ако Нютон беше паднал точно в лабораторията, всички щяхме да говорим за гравитацията като за „технически проблем“.
За щастие нищо не стана както трябва — та поне спокойно можем да спорим на английски кой какъв е бил.

Ако Поли Генова и Графа сформират дует, ще се казва „Полиграфа“ — защото и двамата ще те разпитват, ама не за истината, а за следващата песен.

Ако Фейсбук беше българско производство, вместо Like щеше да има бутон „Т’ва го знам!“ — натискаш го, защото вече си го чел, споделяш го, защото пак ще го прочетат, и накрая се ядосваш, че пак не са ти благодарили.

Ако аз бях Снежанка, нямаше да ви се получи номерът с ябълката! Далеч по-приемливо би било да пробвате с поничка — поне да има шанс да не падна човекът от „отровния“ вкус, а да си признае, че просто му се яде сладко.

Ако американците са тъпи, то какво да кажем за онези, които десетки години се опитват да ги настигнат, но всеки път се оказват на „очередния етап“ — и то само на километража?