Иванчо, ние вкъщи сме три деца и всеки си има своя чаша за мляко.
Драганчо, ние сме четири деца и всеки си има свой собствен ключ от хладилника!
Иванчо, от какво ти е направена шапката?
От шапката на татко… ама да не се сърди — само отгоре.
Иванчо, отиди при комшията да вземеш бормашината, че ми трябва.
Връща се след малко Иванчо:
Тате, комшията каза, че няма да я даде.
Не го мисли, бе! Скъперникът пак да си я върти сам—ти ходи донеси нашата.
Иванчо, признай кой ти е написал съчинението!
Не знам, честна дума! Легнах рано да спя, госпожо!
Иванчо, спрегни глагола „уча“.
Аз уча, ти учиш, той учи, тя учи, ние учим, вие учите!
А „те“?
Те… след това минават по коридора и ни „учат“ нас, госпожо!
Иванчо, спрегни глагола „уча“.
Аз уча, ти учиш, той учи, тя учи, ние учим, вие учите!
А „те“?
Те… след часа ще ви учат как се пише, госпожо!
Иванчо, спрегни глагола „чиня“.
Аз чина, ти чинеш, той чине, тя чине, ние чинем, вие чинете!
А „те“?
Те после пак си намират някой друг да им чини, госпожо—а вие им вярвате!
Иванчо, ти какъв искаш да станеш, когато порастнеш?
Плочката, другарче.
Иванчо, професията е „готвач“, а не „плочката“!
Аз знам какво е готвач. Искам да стана плочката, защото баба каза, че щом сложиш една плочка в кухнята, всичко веднага става „вкусно“, дори картофите — да не говорим за супата!
Иванчо, ти си преписал домашното по математика за жабите от Петърчо!
Не е вярно, госпожо!
А защо твоите решения са същите като неговите — дори с грешките?
Защото и двамата сметнахме една и съща жаба… само че той я раздели на две, а аз — на четири!
Иванчо, хайде да си играем на доктор и медицинска сестра!
Не, Марийке… за тия “геройски” заплати не си струва дори да вадиш чаршафа.
Иванчо, харесва ли ти новата учителка?
Харесва ми, татко. Млада е и усмихната, ама не е много наясно.
Защо мислиш така?
Защото по всеки въпрос първо ни пита… а после и мен: „Иванчо, ти какво мислиш?“
Иванчо, харесваш ли новия учител?
Харесва ми, татко. Млад е, усмихнат, много е добър… ама не е много умен.
Как така?
Защото за всеки въпрос първо пита мен как да обясни!
Кажи Иванчо съставна дума с „ЛЮБОВ“!
Марийка.
Къде в Марийка има „ЛЮБОВ“?
ЛЮБОВта я правя… като я видя.
Как се казваш, Марийке? — попитал Иванчо Марийка.
А ти как мислиш? — отвърнала Марийка.
Че си ми казала вече! — казал Иванчо.
Луната има ли лице? — пита учителката.
Да! — казва Иванчо.
Откъде знаеш?
Ами като минавах покрай вашата къща снощи, чух някой да шепне: „Луничке, покажи си лицето…“ и тя веднага се показа!
Мамо — казва Иванчо — мисля, че викат татко в училище.
Защо мислиш така?
Учителката каза, че иска да види човека, който ми е дал оценка по правопис.
Мамо, Митко ме напръска!
Напръскай го и ти!
Мамо, ама как? Опитах и не се получи! Аз съм с чорапи!
Мамо, всички в квартала казват, че съм крадец!
Сашко, че ти дори не можеш да намираш ключовете от апартамента!
Мамо, днес в училище учихме как се прави торта без печене.
Браво, Иванчо! А утре какво ще учите?
Кое „утре“? Днес вече бяхме „изкарали“ часа… и после всички си тръгнаха с парче!
Мамо, днес учителката ме попита дали имам братя и сестри.
Е, и ти какво ѝ каза?
Казах ѝ, че съм единственото дете вкъщи.
И тя какво ти отговори?
„Слава богу… че поне аз да знам, че не става дума за цяла школа!“