Диалог между канибали:

Динко тръгнал да се беси. Вижда го брат му Георги и го пита:

Директорът минава да види болния служител:

Диригент на репетиция на симфоничен оркестър:

Диригентът замислено пита цигуларя:

Диспечерът дава зелена светлина за излитане на Ил-62 (легендарни са, ама не винаги в добрия смисъл). А по същото време на пистата един техник от поддръжката грижливо оплита плевелите около мигачите, че да не пречат. Диспечерът му звъни да освободи трасето.
Техникът — с черен дъждобран до очите, качулка, стиснал косите на една страна, кимва и… започва да маха към самолета, все едно е парад.
Пилотът към диспечера:

Дневник на терорист в Русия:
Ден 1. Задържахме няколко заложници. Барикадирахме се. Подредихме се по… навици. Пихме с всички.
Ден 2. Пак пихме с всички. Малко ни замая, но кой ти гледа графика, нали?
Ден 3. Решихме да се „подготвим“ за откупа: по няколко чаши, за настроение. Поискахме самолет и за всеки заложник — по кутия бира.
Ден 4. Дадоха каквото искат хората. Ние — каквото можем. Изпихме бирата. А заложниците не искат да си тръгват. Казват: „Тук поне има прилично питие.“
Ден 5. Дойдоха специалните части. Разменихме „неща“ за водка — нашите аргументи, техните доставки. Пихме се до припадък.
Ден 6. Цял ден търсихме къде сме заврели самолета — пак някой го „премести“. Намерихме го. Продавме го. Изпихме и парите.
Ден 7. Чакаме анти-терористичната бригада. Обещаха, че ще донесат още водка. Ние обещахме да не спорим много.
Ден 8. Снощи свърши водката. Сутринта главата — на ремонт. Дойдоха медици. Донесоха спирт. Меко казано: по-добре, отколкото е било.
Ден 9. Появиха се „едни хора“, рекли че били заложници. Носеха само погледи и празни ръце. Разменихме ги за водка.
Ден 10. Превзехме склада с гориво на летището. Керосин има вкус… като че ли някой е смесил гориво с унижение.
Ден 11. Не издържам… Керосинът вече не е напитка, а предупреждение.
Ден 12. Реших да се предам. Пак ни спряха. Заложниците рекоха, че ако опитам пак — ще ме „накарат“… и после пак ми сипаха от същото.
Ден 13. Помощ! Някой да ме измъкне от тук! И ако може… не с вериги — с нещо за пиене!

Дневник.
Ден първи.
Приготвих си багажа и съм готова за плаването. Взех си козметиката и най-любимите дрешки. В трепетно очакване съм.
Ден втори.
Целия ден в морето — разкошна отпуска. Видяхме делфините, китовете, слънцето… направо романтика!
Срещнах капитана — такъв внушителен мъж, че чак ти спира дъха.
Ден трети.
Бях в басейна и уж случайно играх настолно покер на голямата палуба. Капитанът ме покани на вечеря при него.
Привлекателен, мил, истински джентълмен. Трогната съм.
Ден четвърти.
Бях в казиното — страхотно! Спечелих 100 долара. Капитанът ме заведе на великолепна вечеря в каютата си.
Шампанско, музика, усмивки… и накрая ме погледна сериозно: помоли ме да прекарам нощта при него.
Аз, вярна на мъжа си, казах: „Няма шанс, капитане.“
Ден пети.
Върнах се от басейна и малко съм поизгоряла от слънцето. Реших да изкарам деня в бара.
Капитанът ми поръча специалитет за специални случаи. Невероятен джентълмен.
После пак ми повтори поканата — и каза, че ако не се съглася… ще „разваля празника“.
Изплаших се.
Ден шести.
Днес спасих 1200 човека.
Два пъти.

Днес бях в зоологическата. Гледах маймуни. Тичаха, викаха, правеха номера — направо ме вдъхновиха.
Казах си: “И аз мога!” и реших да си поиграя със стойките — да, наистина стойките — само че върху паветата пред входа. После се оказах проснат там, все едно съм новата атракция.
Сега ми идва Бърза помощ.
Движението е живот… ама понякога животът е с предимство.

Днес в Кауфланд намериха умряла мишка. Смъртта ѝ настъпила мигновено, когато видяла цената на сиренето — толкова висока, че и опашката ѝ не издържала.

Днес в банката една бабичка ме помоли:
„Момче, може ли да провериш баланса?“
Казах ѝ: „Разбира се!“ и понеже бях много уверен в себе си, ѝ казах да застане на един крак.
Тогава тя се поклати, аз се разтърсих и — балансът изчезна…
От нея! Защото бабата каза: „Е, виж — вече нямам стари сметки!“

Днес в самолета една възрастна дама ми вика:

Днес видях как шофьор показва среден пръст на всички, които минават. Първо тръгна да го направи с ръка—после зави с крак… и накрая се оказа, че средният му път е директно към Пирогов.

Днес гледам новите цени на горивата и си викам: „Браво, какво темпо!“ Ако реша да „протестирам“ с огън пред парламента, май ще е по-евтино да взема кредит… за кибрит.

Днес министър Миков награди „Пожарникар на годината“ — след като най-сетне приключи разследването за пожара. Утре пък ще връчи и титлата „Виновник на годината“… само че този път ще е на човека, дето най-усърдно е разнасял версиите по-рано.

Днес много исках да удавя проблемите си, но… май аз съм проблемът — не влизам да плувам, докато не ми дават разрешение.

Днес разбрах, че да носиш маска на работа е истински късмет. Не личи като се прозяваш… И никой не разбира какво си мърмориш, когато шефът каже: „Само още малко…“

Днес ще има две шествия. Първото е в подкрепа на медицинските сестри в Либия под мотото: „Не сте сами“.
А второто — за таксиметровите шофьори: „Защо сме сами?“

Днес, докато чаках на спирката, нещо ми влезе в окото и започнах веднага трескаво да го търкам. До мен стоеше една възрастна баба. Погледна ме, па после с усмивка каза:

До всички шофьори:

И ако искате да ви е по-леко: