Ситуацията в България:
Немой казал на слепия, че глухият видял куция как бяга!

Скоро, ако доживееш до пенсия, няма да е радост — ще ти пратят бележка: „Благодарим, че оцеля. По силата на закона се заплаща глоба за напреднал живот.“

Скъперникът мери парите два пъти. Глупакът — три пъти. А ние, българите, плащаме на поразия — четири, пет, шест… и после се чудим защо касата е празна, а касиерката вече е в отпуск!

След две поколения, кореняците софиянци няма да си търкат зелето с жълто паве — а ще го тъпчат с плочка от „Граф Игнатиев“, с която се учи и тънкото изкуство на кръстопътя: да се буташ напред, без никой да разбере как си минал.

След подписването на договорите, които всички наричали „мирни“, но на практика мирът все не им стигал, руският граф решил да направи в София прием по най-висок дворянски вкус — с много чин, много лъскави названия и още по-много хора, които се преструват, че знаят как се държи човек.
Понеже българите щели за пръв път да се покажат на такава светска сбирка, графът наредил към всеки руснак да има „ученик“ българин — от тези, дето уж били за автономни управления: да го нагледат, да го наставят и — най-вече — да обяснят какво се казва и как се мълчи.
На графа било определено — бай Ганьо Балкански.
И тъй „обучението“ започнало: най-напред подстригали бай Ганя, оправили му брадата, накарали го да се изкъпе, макар че бил цитиран да се къпе вече миналия месец „в най-чистото“ — каквото му попаднало. После сменили му кърпите и дрехите: от работна куртка — на костюм, от шарения пояс — на строг колан, от потурите — на европейски панталони, от калпака — на цилиндър. Поставили му и ръкавици, та да не се обаждат ръцете му преди устата.
Най-накрая, точно преди да тръгнат към приема, бай Ганьо свъсил:

Графът се усмихнал царски:

Пристигнали. В старата сграда, преправена на „временно висше общество“, по вратите се вдигали тържествени викания кой влиза. Всеки казвал титла и име достатъчно силно, за да го чуят и стените.
Графът вървял отпред, а след него — бай Ганьо като сянка, само че по-шарена.
Когато дошли до вратата на залата, графът се обърнал към стража, вдигнал глас и обявил:

Минута след това бай Ганьо, стъписан, се кани да измисли нещо достойно. Но понеже му било обещано „да говори близко“ до думите на графа, той изправил гръд и гръмогласно довършил:

Сливен е в долината на мъжките изкушения, имат и завод за барут… Ми, то к’во излиза… „Bon Jovi“ са от… Сливен!

София е като огромен кръговратен път—само че вместо движение има само чакане. Около него са набутали блоковете, за да може, докато стоиш в задръстването, да си правиш планове кога най-накрая ще стигнеш… и дали ще имаш сили до магазина.

Социологическо проучване в България:

Социолози прогнозират, че към 2030 година населението на България ще падне до 3 милиона. И от тези 3 милиона — 2 милиона ще са в София. А останалият милион ще е някъде между Бусманци и “някой да види”.

Спечелих 6 лв. от лотарията… Чудесно, нали? Много ви моля сега „приятелите“ да не ме питат дали мога да им помогна с тяхната касичка и дълговете, че вече и без това ми останаха само дребните.

Според Стивън Хокинг до 100 години хората трябвало да напуснат Земята. Което е напълно тъпо — ние тъкмо тогава ще сме започнали да строим магистрала „Хемус“ наистина!

Според календара на маите, един ден в България ще има честни избори… ама само ако някой не ги “преведе” през останалите преводачи.

Според представително социологическо проучване, 60% от хората в България посягат към чашата…
Останалите 40% направо сипват директно в тенджерата — да не се губи време.

Срещат се българско и американско врабче на българската граница. Българското пита:

Срещат се двама познати.

Срещат се президентите на Франция, САЩ и България.
Саркози:

Обама:

Българският президент:

Срещнали се американец и българин. Седнали да си говорят.
Американецът:

Българинът:

Американецът:

Срещнали се англичанин и българин. Англичанинът се похвали:

Срещнали се българският учител и българският студент. Погледнали се, безмълвно се прегърнали и заплакали… преподавателят, защото още има тетрадки за проверка, а студентът — защото и без това няма какво да пише.

Стара българска поговорка: