Съдията отброява на нокаутиран боксьор, а една баба от публиката се провиква:
Недей, момче, не се мъчи! Тоя и като е жив не става—познавам го от спирката!
Баби
Три баби се хвалят една на друга с внуците си:
Моят сигурно ще стане инженер — все ми носи винтове и гайки, и само гледа как да „направим нещата да щракнат“.
А моят сигурно ще стане готвач — все пържи, все бърка, и като ме види, вика: „Бабо, след малко става вкусно!“
Пък моят сигурно ще стане магьосник — все ми обикаля из къщи с една торбичка, все шепне „абракадабра“, ама после…
Айде, бабо, време е за теста — и изведнъж изчезва!
Баби
Три баби седят и се хвалят с внуците си:
Моя е много умен — по цял ден разни листа събира, сортира, пише си. Сигурно като порасне ще стане архивар, казва първата баба.
Втората се усмихна:
Моят пък, май ще е инженер. По цял ден развива кабели, сглобява нещо, пробва разни врътки… Сякаш постоянно настройва самолет. Много е умен!
Третата въздъхна:
Е, моя… като го гледам, ще стане чистач на стъкла. По цял ден все смени стъпилката, вика “БА-БА, ГРЕДА!”, пръска и търчи да се качва… и накрая само:
“Аз слизам… вие стойте отдолу!”
Баби
Три рисковани фрази:
„Ти не си права“ — казано на жена си!
„Не ми се яде“ — казано на баба си!
„Както прецениш“ — казано на фризьора!
Баби
Тъщата казва на своя зет:
Ще отида до гробищата с колелото.
Добре, бабо… а кой ще ви върне с него обратно?
Баби
Упорит дядо в препълнен градски автобус:
Момче, айде бе, стани да седна, дядо, стани де!
Уууффф, айде сядай, сядай, пък аз ще карам направо!
Баби
Упорит мъж в препълнен градски трамвай:
Господине, моля ви, станете, че не се диша тука! Станете, де!
С удоволствие, мила госпожо, ама виждате ли… аз съм си седнал така, че само аз мога да карам трамвая.
Баби
Философия на фитнеса: 1) Започнах да ходя по 5 км дневно, когато бях на 25. Сега съм на 40 и никой не може да ми каже къде изчезнаха останалите 10 години… 2) Единствената причина да се хвана за бягане е да си напомня колко бързо мога да си задъхвам собствените мисли. 3) Тренирам рано сутрин, преди будният ми мозък да си даде сметка, че това е решение, а не наказание. 4) Няма наклони напред. Ако Господ беше искал да си докосваме пръстите на краката с ръце, щеше да ни направи с две допълнителни сантиметра. 5) Най-приятните ми разходки са дългите — особено когато по пътя минават хора, които адски много ме изнервят… докато аз тихо се отдалечавам. 6) Имам здрави бедра, но коремът ми е като табела „Вход забранен“ — скрива всичко, което не искам да показвам. 7) Най-голямото предимство на спорта всеки ден е сигурността, че ще се разболееш… късно, и то само ако си много упорит. 8) И да, аз не тичам. Тичането е спорт, който гарантира, че алкохолът ще излезе първи — от чашата, разбира се.
Баби
Хелзинки, зимната улица. Мръсен януари. Един митинг, събран и примръзнал до кости. На трибуната — ораторът, вдигнал ръка, сякаш стиска невидима запалка. Тълпата онемява. Всички гледат в очите му — с онази готовност, която може да размрази и желязо. Той се усмихва неловко и обявява:
Другари! Днесшната революция… се отменя!
Настъпва такава тишина, че дори вятърът се срамува да мърда. Моряк присвива очи към каменния студ. Работникът свива яка към брадата си и мачка каскета като да иска да го намачка в смисъл. Баба стиска ръката на внучето и прошепва:
Ама защо, бе?
Защо?! — отвсякъде носи отчаянието, завихрено като снежна фуния около застаналия оратор.
А той, все така деликатно:
Защото другарят Сталин отиде за хляб…
Как така за хляб?! — кипва тълпата. — Без него не може ли?!
Може, другари… — казва ораторът и преглъща, — но без „Правда“… не може!
Баби
Циганската Червена шапчица влязла в къщата на баба си и попитала:
Бабо ма, защо си толкова гладка по челото?
Ми щот’ не съм се мръщила… аз съм само на 20, бабиното!
Баби
Циганската Червена шапчица пита баба си:
Бабо ма, що ти е толкова опъната кожата по лицето?
Щото съм на 18 години, дъще!
Ама бабо… ти си на сто!
Е, на сто съм… ама кожата ми се още държи на “18”, бе!
Баби
ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА НА МАРКЕТА Аз и татко се усмихнахме мило на прага, преди да пратим Червената шапчица при баба си:
Кажи ѝ, че ония с бекона вече ги пуснаха на промо — по два кинта за брой!
Ама бабо ще се шашне!
Спокойно — шашка ѝ в цената, не в главата!
Баби
Червената Шапчица, Сър Артър Конан Дойл
Холмс, бихте ли погледнали за момент?
Доктор Волфсън с видимо раздразнение остави скрипката, на която от половин час явно се опитваше да пренапише мелодията на „Концерт за английски рог“, и се приближи до прозореца.
Какво ще кажете за млада особа с кошница за пикник в ръка и наметало с червена качулка, която идва откъм ъгъла?
Волфсън — рече Холмс, без да откъсва очи от улицата, — като начало: вече сте женен мъж. Това е ясно от начина, по който се преструвате, че не ви пука.
Как…? — изписа се в лицето му.
Но извън това… — продължи Холмс, — младежката импровизация по улицата е напълно в стил „потърсих инструкции и ги пренебрегнах“. Пътува от Падингтън, спира на две места за „само по нещо“ — веднъж за хлебарник, втори път за сладко вино за баба, и трети път… защото някой й е казал, че „няма да стане“.
Холмс, това сте го видели от един-единствен бегъл поглед ли?! — възкликна Волфсън. — От наклона на кошницата, от… какво още? От червеникавата кал? От това, че обувките й са…
Не от обувките — прекъсна го Холмс. — От факта, че калта е стара, а походката й е нова. С други думи: някой я е водил по кратък път, тя е решила да го „оптимизира“, и сега всички са виновни, освен тя. А що се отнася до Есекс, бабата и цвета на косите… не ми ги доказват, защото качулката ги крие.
Точно тогава момичето изчезна от погледа му — вероятно влязло в някоя от къщите през отсрещната страна. Холмс се усмихна загадъчно, отиде до вратата и я отвори леко. В същия миг мис Хъдсън, видимо развълнувана, обяви:
Мистър Холмс, бихте ли слезли в салона? Да ви запозная със внучката си — мис Корделия Хънтър от Есекс, за която толкова ви разказвах. Момичето послуша инструкциите: взе от любимите ви източни питки и една бутилка „Шато Рено 1895“…
Волфсън пребледня.
И…? — прошепна той.
И — продължи мис Хъдсън с усмивка, която не обещаваше нищо добро — е забравила адреса. Или поне така се надявам да е. Защото, както й казах да не се отклонява, тя се отклони… и сега, изглежда, почти всяка къща я чака с по един вълк.
Ще прощавате за каламбура — намеси се Холмс, вече с палтото на ръка. — Но ако младата дама е решила да „попадне правилно“, тя е избрала най-практичния маршрут: този, по който вълците винаги закъсняват за вечеря… а пристигат точно за плана.
Ужасно! — възкликна Волфсън. — А аз през цялото време слушах скрипка!
Волфсън — каза Холмс тихо, — понякога музиката е само фон. Търсенето на адрес е проблем… но търсенето на вълк — това вече е тема.
Баби
Червената шапчица кимна и остави празната си чаша на масата.
Да, разбира се — рече тя. — Само че баба ми „Фондацията“ е длъжна да помага на всяка нация, която си поиска. Ние не даваме предпочитания. Няма и как да има. Благодарение на високия идеализъм на правителството ни и благородната морална цел на нашия основател Селдън… това е принцип. Нали разбирате, Ваше превъзходителство?
Усмивката на Вълкенис се разшири до уши.
Принципи, казвате? Чудесно! Аз няма да обявявам война. А и няма да се стига до разговори с баба ви. Когато войната започне — не „обяви“, а „започне“ — баба ви ще научи навреме. Съобщението ще бъде доставено от анакреонската флота… примерно от кръстосвача Вълкенис.
Червената шапчица беше закована в силовото поле, но въпреки това си остана спокойна. Около главата ѝ перлено трептеше ореол, все едно че тя просто си чака автобуса, а не я готвят за междугалактически конфликт. Вълкенис вдигна бластер, изкрещя нещо като проклятие и натисна спусъка. Бледният лъч удари полето… и се изсмя в него — без да навреди. Презареденото сияние го пое и го неутрализира, като че ли никой не беше казал „разрешено“. Тогава се появи търговецът Малоу и с едно-единствено бързо движение насочи бластера си към Вълкенис. Със същата скорост Вълкенис изчезна от сцената, а вместо него остана само пода и едно учтиво „пощракане“ на системите.
Ей, — каза Малоу, без да бърза, — поръчката беше „пробно“, ама не и „безплатно“.
Баби
Червената шапчица отишла на гости на баба си. Носела и цяла кошница. Бабата била много зле… на легло. Внучката се навела над баба си, хванала я за ръката и рекла:
Леле, бабо… ти наистина ли си?! С тия ръце направо си човек-легенда!
Баби
Червената шапчица тръгва към баба си. По пътя си вижда Кумчо Вълчо зад едно дърво. Той се скрил. После пак тръгнала. Този път го видяла зад храст. Той пак се скрил. Накрая го зърнала под моста. Кумчо Вълчо изрева:
Момиче, не може ли веднъж да минеш без да ме гониш… не съм чак толкова дървесен, че да се крия на всяка крачка!
Баби
Червената шапчица тръгнала към баба си през гората. По едно време пред нея изкочил вълкът и рекъл:
Миличка, не ме ли изяждаме днес? Аз съм гладен!
Абе, вълчо, стига бе! – рекла тя. – Ако ме пощадиш, ще ти дам топлата питка, а ако трябва и любов ще ти дам…
Вълкът се замислил, изтървал се и:
Добре, добре… ама дай ми поне вестника, в който е увита питката. Откакто не съм виждал новини, все закусвам на слух.
Баби
Червената шапчица, Дан Симънс
Как се казваш? - попита полковник Канис Лупус, когато се измъкнаха от една стара къща с разпадаща се мансарда и тръгнаха през гора, която изглеждаше като че ли е мъртва отдавна, но още си мисли.
Гарнет - отвърна сънят му, - или Ръбикъп, както повече ти харесва.
Гарнет... - прошепна Канис. Погледна нагоре и видя две малки слънца, които се катереха по синьо-зелено небе. - Това... Хиперборей ли е?
Да. - каза сънят.
Как се приземих? С задържащо поле ли... или парашутът все пак е имал някаква гражданска добродетел?
Клонките на кленовете те задържаха в последния момент.
Канис се огледа.
Нищо не ме боли. Значи няма рани.
Погрижих се - отвърна сънят.
Добре... а това място какво е?
Полянката край къщата на баба ми. Изоставена е от над сто стандартни години. - Гарнет се усмихна. - Отвъд хълма са гробниците на Ловците на Изгубеното Време. Ела!
Отидоха. Мъртвата гора свършваше в пустиня. Финият пясък се плъзгаше като мисъл през море от прегърбени сенки — и тогава Канис видя, че една от тях… явно е Господарят на Болката. Подмина го.
Ще ме боли ли? - попита тихо.
Сянката кимна.
Ама сериозно ли толкова късно? - въздъхна Канис. - Аз още търся къде се е отворил парашутът…
Баби
Четиридесет години по-късно.
Бабо, изпей ми някоя песен от младостта си.
Опа, “Макарена”! Оле-оле-оле…
Бабо, това не е ли отдавна модерно и веее…
Ами, сега като я познаваш — значи сме били преди времето!
Баби
Ърнест Хемингуей, Майката влезе и със сериозен вид остави на масата торба с покупки: хляб, сирене и две ябълки.
Ето - каза тя.
Какво? - попита Червената шапчица.
Това - каза майката - Ще го занесеш на баба.
Добре - кимна Червената шапчица.
Майката се наведе по-близо, сякаш предава тайна за света:
И си отваряй очите. В гората има вълк.
Да. - каза Червената шапчица, и вече беше тръгнала.
Майката я гледа как излиза — пак с тази червена шапчица, с която всички я разпознаваха още от вратата — и изведнъж усети, че моментът не е толкова прост, колкото го бяха разказвали в книгите. Защото нямаше как да знае дали вълкът е пак там, или просто е решил да мине по-отблизо. А майка се тревожи тихо, докато дъщеря й вече не е пред очите, но продължава да е някъде в гората.