Беше време, когато аз „надграждах“ и подарявах на родителите си старите телефони. Миналата седмица те ми върнаха жеста — дадоха ми техния стар апарат за кръвно… и с него дойде и един надпис: „За да знаеш, че ни притесняваш дори когато не звъниш.“

Беше рожденият ми ден.
Събудих се радостен и на бегом отидох да си взема душ.
С усмивка влязох в кухнята с мисълта какво ще ми подари жена ми.
Но тя дори не се сети да ме поздрави.
„Нищо — казах си — децата ще ме изненадат.“
Ама децата също бяха забравили…
Представете си с какви чувства отидох на работа.
Като влязох в кабинета, секретарката Юлия нежно ме поздрави:

И веднага ми олекна. Започнах да я гледам с такъв оценяващ поглед, дето се разбира, че съм човек на честта.
Някъде по средата на деня Юлия се доближи и с много сериозен, почти чувствен глас каза:

Съгласих се.
След второто, че и третото кафе (все празнично, нали), Юлия пак се наведе към мен и прошепна:

Отново се съгласих.
Като стигнахме, Юлия ми каза:

Излезе.
Минаха пет минути.
Вратата се отвори и влязоха Юлия… с торта.
След нея — жена ми.
Децата.
Родителите.
Тъщата и тъстът.
Колегите.
Приятелите.
И още сто души, които аз дотогава не съм виждал никога в живота си…
А аз седях на дивана гол…
И се чудех къде точно съм сбъркал — в семейните подаръци или в работата.

Беше рожденият ми ден.
Събудих се радостен и на бегом отидох да си взема душ.
С усмивка на лицето влязох в кухнята с мисълта: „Какво ли е измислила жена ми?“
Но тя даже не вдигна глава — никакво „честито“.
„Няма проблем — ще си кажат децата…“
Само че децата също бяха в режим „празник няма“.
И така — с едни такива смесени чувства — отидох на работа.
Като влязох в кабинета, секретарката ми, Юлия, ме посрещна с усмивка до уши:

Аз се разтърсих от благодарност и ѝ хвърлих един поглед „добре че си ти“.
Следобед, някъде по средата на деня, Юлия се приближи и почти шепнешком каза:

Е, излязохме.
След второто кафе вече ми звучеше като план, след третото — като обещание.
И Юлия пак:

Съгласих се. Нали човек трябва да празнува.
Когато стигнахме, Юлия ме побута леко:

Излезе.
Минаха пет минути — вратата се отвори.
Юлия влиза… с торта.
След нея: жена ми.
И децата.
И майка ми, и тъщата.
И тъстът.
И колегите.
И приятелите.
И цялото „много други“.
А аз седях на дивана — само с очаквания.

Беше рождният ми ден. Събудих се в приповдигнато настроение и на бегом се метнах под душа. Излязох, усмихнат, в кухнята — викам си: „Е, сега какво ще ми измисли жена ми!“
Тя обаче ме гледа и… нищо. Нито „честито“, нито „айде ела“.

Само че и децата бяха в режим „успели ли сте да закусите?“, но „рожден ден“ — не.
Отидох на работа с едно такова чувство, че или съм забравен, или животът ми е закъснял с уведомленията.
А в кабинета ме посрещна секретарката ми — Юлия, цъфнала и сияйна:

Аз, естествено, се поотпуснах.
Малко по-късно Юлия се появи пак и с много заговорнически тон:

И аз, нали съм си шеф, реших че ще уважат празника — отидохме.
След третото питие тя пак приближи:

Съгласих се, разбира се.
Когато стигнахме, Юлия ме накара:

Излезе. Аз седнах, оправих се, гледам в тавана… минаха около 5 минути. Вратата се отвори — влиза Юлия с торта. След нея… жена ми. И децата. И родителите. И тъщата. И тъстът. И колегите. И приятелите.
Всички.
А аз седях… в костюма си, но без… торбичката с подаръците.

Беше толкова мързелив, че дори не ходеше да си търси работа — ожени се за жена, която вече носеше „втория доход“ под сърцето.

Библията ни учи да обичаме ближния, а Кама Сутра уточнява как да му покажем тази любов — с пози, които направо нямат прошка.

Библията ни учи да обичаме ближния, а интернет ни учи да си „помагаме“… като натиснем „лайк“ и коментар „Яко!“ и после изчезнем, все едно сме видели нужда.

Бившият и настоящият съпруг на една жена се засичат в града.
Бившият я поглежда и пита:

Настоящият се усмихва:

Бизнесмен заминава за командировка и вика иконома си:

След няколко дни бизнесменът звъни:

Бизнесмен казва на жена си:

Бизнесмен при психиатъра:

Бизнесмен пътувал на командировка до Бали. След два дни приключил със сделките и, възхитен от красотата, решил да остане още една седмица на море. Пратил SMS на съдружника си — известен ерген:
„Заповядай за почивка. Донеси жена ми и твоята мацка.“
След час съдружникът му се обадил:

Бизнесмен се прибира вкъщи, сяда на бюрото и вади бележник. Слага една отметка и казва на жена си:

Жена му въздъхва и пита:

Той сложил още една отметка и отвърнал:

Бизнесменът мъж изпраща факс на жена си:
„Скъпа, вярвам, че ще го приемеш спокойно. След като вече си на 54, имам някои нужди, които просто не мога повече да обсъждам с теб. Обичам те и оценявам всичко, което правиш — но искам да те информирам предварително, за да не се разстроиш. Когато получиш този факс, ще съм в хотел „Парк Лайн“ с Ванеса — на 25, моята нова секретарка. Спокойно: ще се прибера у дома преди полунощ.“
Когато се прибира, намира бележка на масата:
„Скъпи, получих факса и благодаря за вниманието. И за да сме коректни, искам и аз да ти напомня нещо: и ти си на 54 години.
А когато четеш това, аз ще съм в хотел „Скай Лайн“ с Мишел — 25, моята треньорка по тенис. И още един факт, за да ти е лесно — нали си голям математик:
25 влиза в 54… по-често, отколкото 54 в 25.
Затова не ме чакай до сутринта.“

Бил хубав слънчев ден. Свекървата казала на снаха си:

На другия ден завалял сняг и снаха ѝ отвърнала:

Било зима. Снегът се сипел като невинна пудра върху билото на планината, а там до черния си Мерджан стояли двете мутри — Карфиола и Репата. Отморявали си, след като току-що били “оправили” една сделка — човекът, за когото били “измислили” иновацията, още тичал надолу по заледения склон с голям акъл и малко дрехи.
Зимната романтика обаче ги разчувствала. Снежинките се търкулвали нежно по ръбестите им глави, топели се на челото им с точност до милиметър и една даже успяла да се заседне точно… във врата на Репата. Той се издухал, мигнал доволно и казал:

Карфиолът пребледнял. Някакви две-три негови мозъчни клетки се напънали като да пускат отчет в последния час, но нищо смислено не се чуло. Накрая свел глава и тихо промълвил:

Карфиолът мигал като объркана лампичка в таблото.

Репата го потупал по рамото, все едно е първолак:

Бисмарк казал: „Само истината!“
Само че уточнил: „…и то част от нея, че иначе хората започват да мислят.“

Бисмарк:

Бих тръгнал и към края на света заради теб, само че като стигна… ти вече ще си там, защото ти закъсняваш, но никога не пропускаш.

Бият с линийка малчуган в болницата. Докторът го пита: