Историк, етнограф и статистик отиват на лов за елени. Историкът стреля, но улучва едва с пет метра вдясно. Етнографът стреля — и пак не познава, защото е с пет метра вляво. Тогава статистикът с усмивка се обажда:

Историците често го правят — качват се на машината на времето, отиват в миналото и “поправят” нещо.
Само че после като се върнат, вместо да има по-добра история… се оказва, че са изчезнали от страниците, защото в миналото някой е написал „Историците да не се пипат“.

История на изкуството:

Италиански мафиоти спешно се озоваха в България — не заради „бизнес“, а за курсове за повишаване на квалификацията при нашите мобилни оператори. Оказа се, че в роуминг търговията с Интернет носи повече от всякаква търговия с наркотици: поне клиентите не бягат, а просто… свършват си парите.

КАК РАДИКАЛНО ДА ПОДОБРИМ НАШИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ
1. Никога не ми изпращайте задачи сутрин. Изчакайте поне до десет — така по-добре настройвам „режим работа“.
2. Ако нещо наистина е спешно, не ми го пращайте наведнъж — чукайте на всеки пет минути и питайте „Нещо става ли?“. Дава ми спокойствие.
3. Когато излизате, не казвайте адреса. Ако някой ви пита къде съм аз, ще има шанс да ви върна с творческа версия.
4. Когато ръцете ми са пълни с документи, не ме прекъсвайте. Това е моментът, в който усъвършенствам изкуството „всичко да е в ръцете ми“, включително и вратата — тя просто няма как да се отвори без обучение.
5. Ако имате няколко задачи, никога не уточнявайте кое е най-важно. Аз съм от типа хора, които предпочитат да „подреждат по интуиция“.
6. Можете смело да ме задържите до късно. За мен това не е извънреден труд, а избор — защото вкъщи поне нямам климатици и шум от принтер.
7. Ако ви харесва как работя, не го споделяйте. Само ще ми вдигнат стандартите, а аз имам нужда от постоянна средност.
8. Ако не ви харесва как работя, споделете с всички. Обичам да ставам известен като „човека, който едва успява“ — това е почти признание.
9. Не ми давайте инструкции. По-добре изчакайте да приключа сама, а после ще кажете как сте искали „отначало“. Това ми помага да се чувствам герой на финала.
10. Никога не ми представяйте колегите. Когато по-късно разбера кой е кой, мога да направя впечатляващата си проверка чрез дедукция — и да позная още по-бързо кой ще ми поиска нещо.
11. Бъдете любезен с мен само когато от работата ми зависи животът ви. В останалото време предпочитам да сме „професионално дистанцирани“.
12. Разказвайте ми за всичките си проблеми. Приятно е да знам, че има още поне един човек в компанията, който е по-зле организиран от мен.

КАК ЩЕ ПОЗНАЕШ, ЧЕ СИ УЧИТЕЛ?
Имаш усет за онези „невидимите“ неща.
Дори да чуваш зад гърба си 25 различни гласа, знаеш кой точно на кое дете е.
Като влезеш в магазина и чуеш някой да каже: „Ей, това е господин/госпожо…“, мигом разбираш, че си забелязан.
Винаги има поне 25 деца на ден, които в някой момент ще се провикнат към теб с „мамо“ или „тате“.
Можеш да изядеш куп неща за по-малко от 25 минути.
Научи ли си навика да ходиш до тоалетна само два пъти на ден — после учене и след часовете, търпиш си много „големи“ паузи.
Оценяваш стойността на боклука: знаеш какво може да стане от тоалетна хартия, от кутийка маргарин или от пластмасово капаче.
Накъсва те неистов импулс да плеснеш човек, който казва: „Работиш от 7 до 15 и после цялото лято си свободен.“
Вярваш, че шоколадът е „разнообразна“ храна.
Откриваш, че е пълнолуние, без дори да си погледнал навън.
И си сигурен, че ако някой каже: „Децата са много добри днес“, ще се случат страшни работи — затова чукаш на дърво или „да не чуе дявола“ и плюеш тихичко в пазвата.
Търсиш спонтанно разговор с деца, даже да си ги срещнал случайно, и то направо за поведението им на обществени места.
Считаш, че кофеинът трябва да е интравенозно — иначе не го бива.
Харчиш повече за училищни принадлежности, отколкото за собствените си деца.
Не можеш да стигнеш до училище, без по пътя да събереш поне пет неща, които си убеден, че „утре“ ще ти трябват.
Изискваш приятелите ти в разговор да дават задължително знак с ръка — одобрение или неодобрение.
Има си специално в твоите уши удоволствие в чашка с идеално подострени моливи.
Тайно си зависим от дезинфектанта.
Моментално разбираш как ще се държат децата в дадена ситуация, щом се видиш с родителите им.
А когато шумът стане непоносим, импулсивно се провикваш „Шшш!“ или потропваш по масата (ако има по какво).
Повтаряш едно и също по няколко пъти и след всяко казваш: „Разбрахте ли?“, „Ясно ли е?“, „Запомнихте ли?“
Пазиш и съхраняваш картички, рисунки, бележки… У дома ти шкафовете са пълни със „съкровища“, за които може да говориш с часове.
И след шест часа в училище най-хубавата музика за теб е тишината.
А молитвата ти винаги завършва така: „Господи, пази децата!“

КАТ посъветва пешеходците да вдигат ръка, преди да тръгнат по пешеходната пътека. А с другата… да се пазят, че шофьорите може да не са видели жеста, ама поне да са видели молитвата.

КАТ пуска стоп на кола. Започва да щрака с проверките: талон, книжка, гражданска, аптечка, пожарогасител — всичко по реда.
Шофьорът се изнервя и пита:

Катаджията го поглежда строго и казва:

КАТ-аджия спира перничанин:

КОДЕКС НА ШОПА
1. Най-важното е да мислим.
2. Като ни дадат работа, сядаме и чакаме да мине.
3. Като ни дадат гладна заповед и не ни тръгне—скачаме, щом се напъне, и се правим, че е “специално”.
4. Питат ме: „А ти какво можеш да работиш?“

5. Запалихме къщата—да изгори виновната, като да стигне до Вуте плевнята.
6. Не ми пука за мен да е добре. Пука ми Вуте да му е зле.
7. Като не ми платят много—значи е малко, но все пак не толкова, колкото съм изработил.
8. Като няма кой да ме осъди—явно още по-малко е това, което съм свил.
9. И под дъжд да ми дадат бензин да накараме, пак си карам колата: без пара да е—пак ще я крадем.
10. И сам да съм на трaмвая—пак се бутам.
11. И сам да съм на опашка—пак се мъкна напред.
12. Най-обичам да съм със змия—тогава и лежим, и ходим.
13. И сам да съм на остров—пак се заграждаме.
14. Не помним да имаме работа да дават.
15. Не помним да е имало ден, в който да ми е било на служба—и да не е било на ядене.
16. Работата да си почине. Ние ще я отработим у дома.
17. От де да си въртим гъза—то пак той си е отзад.
18. Каквито сме—такива работи.
19. Отиваме да се цоким, чак докато ни мине.
20. Плащат ни колкото да не умрем—ама да работим колкото да не заспим.
21. Какво е законно?
Законно е тясна врата в широко поле—който я минава, само ловките я минават.
22. – Как си, Ване?

23. – А Вуте като копаш седнал?

Кадърният шеф не само че не работи — той умее и да пречи на всички други да не работят. Не като някой друг — там поне го дават за „услуга“: помага на хората да не работят… ама по план.

Кажете на децата си, че не може всички да станат програмисти — някой все пак трябва да е касиерка в Била „Красна поляна“ на повтарящ се график.

Кажете, наистина ли сте добър фризьор, или просто така ви излизат прическите — все едно сте ги правили на бързо и после сте се надявали да мине номерът?

Казах на шефа:

Казвам на един от подчинените си:

А той ми отвръща заяждащо:

Казвам на шефа:

Казвам се Маргарита и се занимавам със зеленчукопроизводство. На 35 съм и вече ми се гади от моркови — искам нещо като супа!

Казват ми:

Казват си двама приятели:

Казват, че изразът „Ковачът без пети“ обяснява защо толкова много мъже стават гинеколози — всеки идва при тях, но те си оставят собствената работа за край.