Живеем в страшни времена. Дори когато си купиш надуваем приятел, не можеш да си сигурен, че не е бил вече „изпробван“ и върнат… заедно със същите лепенки.

Живеем във времена, в които е по-трудно да намериш човек за „федербал“, отколкото за „секс“…
Поне сексът вече е свързан с интернет — и винаги излиза първият „онлайн“.

Живеем във времена, в които на едно момиче ѝ е по-неприятно да се качи в автобуса с някакъв „странен“ непознат, отколкото да си уреди срещата в същия ден с трима различни… ама поне в автобуса никой няма да ѝ носи домашните.

Живели два мечока. Единият си мислел, че си чисти лапичките през зимата — сам си е виновен. А другият, като чул как хрупка, нагло казал: „Щом си вади кокалите, ще ми ги подаваш, нали сме приятели!“

Живея в Люлин в панелен блок. Поради тази причина чувам разговора на комшиите, като че са пред мен:

Живея на 50 метра от летището — и на още толкова от гарата… Та питам, за к’ъв х*й ми беше безшумна съдомиялна? Нали и без това всичко ми е в режим „екшън“ — само да слушам как се върти светът, не и чиниите!

Живота ми стана като пъзелче — наредя ли една картина, обръщам се да я гледам и то вече е объркано на друг ред, все едно някой нарочно си е*а майката с играта!

Животните в гората си направили кино. Влиза Лисо, чука на вратата и пита:

Отвътре се чува дебелият глас на Мечка Меца:

Лисо:

Меца не дочакала втори въпрос — отваря вратата, хваща Лисо, обръща го като билетче и го изстрелва през прозорчето на салона.
Събрали се после животните при Лъва и той пита:

Излиза Лисо:

Оправили прозорецa. На другия ден — пак счупен.
Лъвът пак ги събира:

Излиза Лисо, без да мигне:

Лисо:

И аз като го хванах, и се обърсах с него… та не знам от кой прозорец направихме премиерата!

Животът в затвора минава през два периода — преди и след като някой ти свали сапуна… и всички веднага станаха експерти по плуване.

Животът е движение! Особено когато се движи нещо друго… в тъмното.

Животът е или „да“, или „не“. Няма средно положение — освен при Азис: при него е и „да“, и „не“, и „ще видим“, и „айде пак“.

Животът е като поредния сериал — всички сме статисти, а някой винаги мисли, че е главният герой… докато не се появи режисьорът и не му каже: „Ама тоя текст го има и за другия.“

Животът е като филм… уж има сюжет, ама нещо не му върви—всичко е “само визуалното” му е хитовото!
Само ти избираш дали ще стане комедия, пълна трагедия, хорър, романтика или направо порно.
Ясни са единствено началната сцена и последната—другото го режем по импровизация… и после се чудим защо не излиза както трябва.
В началото всички около теб се разхилват, а ти се давиш в сълзи, но в края… кой знае! Може да се окаже, че драмата е за другите, а ти се смееш от някъде като статист.
И най-странното — вече ти е все тая. Действаш като страничен зрител: гледаш, кимаш, и си мислиш “айде, да свършва, че досажда”...

Животът е такъв, какъвто си го прее*еш—ако си решил да го играеш на махленска лотария, поне си избери печелившата хартия.

Животът поскъпна зверски… Викам си: „Щом ми е трудно, ще хванам и допълнителна работа.“ Хванах любовница… Трябваше и жена ми да почне, за да издържаме любовницата. А тя каза: „Спокойно — аз ще си оправя бюджета…“ И почна да работи в същата компания като любовницата!

Живял един мъж с жена си и майка си в един апартамент. Веднъж се прибирал късно—пиян като за световно и друсан до козирката. Влязъл в грешната стая, ама не му било ясно коя е коя… и вместо при жена си, нахлува при майка си.
Започва да й се обяснява “влюбено” и да я хваща, ама той не е за разлика—нали е бил пълна газ. Майка му също не знаела какво става, но той все тъй като “на принципа” си минава през работата.
На сутринта изтрезнява, осъзнава какво е направил… и полудява. Грабва се, отива на балкона и отива направо от десетия етаж.
Долу, пред блока, минава един човек, гледа размазаното и само свива рамене:

Живял един шофьор на трамвай (на 280). И един ден го сполетяло нещастие — спрял да му става. Живял и се мъчил, какво ли не пробвал, докато не се появили хапчетата. Купил си една опаковка и… успял! Първо веднъж — после пак — и пак!
Жена му се замислила и рекла:

Живяла някога в едно царство страшно надарена царица — с такива огромни, твърди като кацнали круши силиконови… и с всичко останало, дето мъжете само като зърнат и им клякат коленете. Всички си мечтаели да „видят отблизо“, ама никой не смееше да го каже — щото в тоя двор един път да прекалиш и край: главата в коша, както си му е редът.
Един ден конярят решил, че повече ще си държи в главата, ами ще я пусне по течението — да сподели на царския лекар тайната си мечта. Лекарят го гледал като преписващ изпит и рекъл:

Стиснали си ръцете. Лекарят веднага вдигнал народно събрание — не на двора, а в шишето: сложил едно прахче в корсета на царицата. Царицата го облякла, минали минутки и я подхванал ужасен сърбеж, та чак се смаял видът. Повикала лекаря:

Лекарят се наместил на важна поза:

Омаял я лекаря, после довели коняра. На коняра му били казали ясно: ако се разчуе, отива право при палача. И той — каквото му е в устата, това на дело: подлизал, присвил, смукнал… все едно лекуваше царски болежки, а не мечтата си. Царицата се отпускала, въздишала и чак се разплакала от кеф, а прахчето било краткодействащо. След малко — готово, поуспокои се и тя била доволна: лекарството работи!
Минало време. Конярят се отметнал — „днеска не, утре не, още малко…“. Докато един ден стражите нахлули, извадили го от конюшнята и го довели пак пред двореца. Лекарят го посрещнал усмихнато и казал:

Живяла някога една Червена Шапчица. Веднъж вървяла тя през гората и се давела в сълзи. Срещнал я Вълкът и я попитал:

Вълкът я сжалил, взел си чорапите и ги метнал на хълмчето ѝ. Оттогава вълците имат само една следа — но вече не са за смях.
Червената Шапчица продължила по пътя, стигнала до една поляна и пак заплакала. Насреща ѝ дошъл Лисанът:

Сжалил я Лисанът и решил да й „обясни“ на практика — с една-две преспички, докато й станало ясно. Оттогава лисиците разнасят улики, но никога не разчитат на доказателства.
Вървяла тя нататък, стигнала до езеро, седнала на брега и плакала още по-силно. Излязла Златната Рибка и я попитала:

Съжалила я Рибката, подала й „инструкция“, после се размърдала с опашка и — магията свършила работа.
Само че оттогава никой вече не разбира:
дали рибата мирише на любов, или любовта мирише на риба.

Живях доста щастлив живот... докато жена ми не реши да преброи боксерките ми. Оказа се, че комшийката ми има нова тренировка — боксерките били „за пране“, само че тя ги „превръща“ в кърпи за прозорците… и после пита защо аз гледам през пръсти!