Хората не бива да се делят на черни и бели, слаби и дебели, грозни и красиви, тъпи и аз!
Аз съм единственото изключение — просто имам нужда от малко повече внимание.

Хората не се делят по народност, партия и религия. Първо се делят на умни и дебили. А дебилите — те са вече на държави, секти и клубове.

Хората нямат време за мен, а аз седя и се чудя дали да не си боядисам плочките—все едно така ми минава празното време!

Хората обичат да икономисват… и като чуят “отстъпка”, очите им светват като на автомата за кафе.
Дори да им казваш: “Не, това не е отстъпка, просто е същото, но по-скъпо”, пак викат: “Да бе, пак е по-изгодно, щом пише!”

Хората отиват на море и се влюбват. Аз отида — и все ми се яде.
Първо гладът: „Отивам за нещо сладко.“
После гладът: „Отивам за нещо солено.“
Накрая гладът: „Отивам за една последна порция…“
И така… докато другите се хванат за сърцето, аз се хвана за менюто.

Хората пият, докато им свършат парите… българинът пие, докато му свършат думите.

Хората разбират, че тялото им е храм, когато вече е на дневен режим „послушай заповедите“ — не лекции, а чипс и бира.

Хората са направо странни същества. Редовно се надцакват кой кого по-успешно ще унижи, после правят стойка пред Бога: „Господи, прости ми… че пак не успях да се сдържа!“

Хората са устроени различно: мъжете — ако им дадеш работа, копаят като за световно; ама ако не им дадеш — пак си намират нещо да “копаят”…
Жените обаче са друга категория: докато не се изкопаят всичките подробности, не се успокояват — и после пак копат, ама вече по спомените!

Хората сами си настройват живота на „проблеми“, а после чакат някой да ги оправи. Никой не ги е карал да изберат скучна професия, да се оженят за човек, който ги дразни всеки ден, и да си купят обувки с размер „по-скоро търпим“. После седят и казват: „Животът е тежък…“ — да, тежък е като ходенето с тях.

Хората се делят на два вида: такива, които могат да сложат снимка на профила си без филтър, и такива, които могат да платят на някой да го направи вместо тях.

Хората се делят на две категории: едните се смеят на шегите ми, а другите твърдят, че се смеят — просто ми го казват от уважение.

Хората се надпреварват кой с какво да се занимава — самолети, автобуси, гаджета… А аз: една муха! Обявих й война и вече трети ден я издирвам. Накрая тя ми намира “място” в кухнята.

Хората сме като вицове — всички се въртим на едно и също място. Някои са за разказване, други са за пропускане, а най-лошите — такива, дето никой не ги разбира, ама пак всички ги повтарят.

Хората търсят онези работи, дето не се намират—ама за тях било “романтично”.
Например: чакат цял живот „точния човек“… и като го срещнат, се оказва, че е само влязъл да пита за упътване.

Хората търсят смисъла на Живота… голямата си Любов… а аз вече половин час се боря със собствения си чорап — първият е обут, вторият постоянно изчезва, сякаш и той търси смисъл.

Хората ходят по височини, тичат маратони и пращат ракети в Космоса, а аз—каквото и да изпусна под леглото, значи съм приключил. Не търся. Отписвам го като загубена кауза.

Хората чакат нетърпеливо слънцето… не за да се пекат, а за да имат къде да се скрият от самите себе си.

Хората, живеещи в един и същи град, са съграждани — само в Перник са съперници. Там всеки мисли, че другият му краде… въздуха.

Хората, които ме спират след време във Фейсбук, ги разбирам — човек се осъзнава. Ама тия, дето тепърва започват да ме следват… изобщо нямат извинение!