Писна ми от вечната любовна драма: шеф, още по-голям шеф и отчет. Затова вече не ми се пише — откакто подписвам, всичко пак става “влюбено” в грешката.

Писна ми от всичко! Събрах си нещата и реших да си тръгна за малко. После се сетих, че аз съм си шефът — и че “за малко” означава “доживотно”! Върнах се… ама с уговорка: от утре почвам да си ходя дисциплинирано.

Писък на модата — това е звукът, който издава мъжът, когато види цената… и в същото време вече търси “промо” и размер, без да е сигурен дали му е по джоба или по мярка!

Писъкът на модата е онзи звук, който мъжът издава, щом види етикетите в МОЛ-а — не че е влюбен, а че бюджетът му е напуснал чата.

Питагоровата теорема — 24 думи.
Отче наш — 66 думи.
Законът на Архимед — 68 думи.
Десетте Божии заповеди — 179 думи.
Декларацията за независимостта на САЩ — 1300 думи.
Конституцията на САЩ с всички 27 допълнения — 7200 думи.
Директивата на ЕС за продажбата на зеле — 26711 думи.
Физични закони се откриват за вечер, с Бог се говори на спокойствие, държава се създава с вяра… ама зелето в ЕС — само с цяла енциклопедия и нотариус.

Питам се, защо от два дни не виждам носталгични снимки със сняг от едно време и всеки коментар е: „Едно време беше друго…“
Май вече и зимите са се научили да си пазят личния живот — не излизат на фотосесии, докато не им дадат поне „филтър 1996“.

Питат ме дали мога да танцувам…
Мога, ама музиката не издържа да ме слуша.

Пих три кафета, та да мога да спя като човек — с ококорени очи на дивана и без да знам къде ми е възглавницата.

Пих чай от лайка против кашлица. Сега кашлям — не кашлям, кашлям — не кашлям… Майка вика: „Спри, че пак ще ти стане алергично!“

Пица и салата си искат мачкане… печка и тавичка си искат ръчкане!

Пише “ДРЪПНИ”, то бутай и дърпай — а после се чудиш защо държавата все нещо не ти е наред.

Пишете на кирилица в телефона си контактите, че един ден като ви питат кой е „СуперМъжа“, да не се налага да обяснявате коя „супер“ е — мъжа или жена му.

Пияните, децата и леопардовите клинове винаги казват истината — просто на никого не му излиза да я разбере.

Пияно момиче по-лесно ще докараш до оргазъм, отколкото да докараш до тях факта, че сметката е от твоя джоб.

Плаж, море и палми до хоризонта… Най-сетне и сполучливи сънища! Ама чак като се прибера… че в хотела само чаршафите „са много подредени“.

Плаж. Платена зона.
Цени за Юни:

И като си платиш всичко… не се чудиш, че е толкова удобно — в цената влиза и “кратка почивка от мисленето” преди да си тръгнеш от жегата.

План на седмицата:

Планове по години:
3-годишен. Да порасна и да му покажа на Гошко—той все се прави на интересен, щото татко му бил “по-силен”. Аз ще му докажа обратното, като поотрасна.
4-годишен. Пет лева на улицата! Купувам си сладолед, LEGO и кола с педали—като на Ангел. И ще я карам цял ден пред блока, да завиждат!
5-годишен. Да стана по-голям от татко. Да си пусна мустаци, да се преструвам, че пуша, и да ходя на стрелбището… само за да “стрелям”. А мама—моя е. Официално.
6-годишен. Детска градина—край. В училище няма да ме лъжат: там няма да ме карат да спя следобед и да ям мляко с грис. (Освен ако “грис” не е сладко, разбирате.)
7-годишен. Да не ходя повече на училище. Десет години училище? Това е направо повече от целия ми живот до момента—и отгоре ще ме проверяват, докато съм още малък!
8-годишен. Да стана войник. Сабя, кон, пистолет—и каквото има в магазина за герои. Да има марш, да има подвизи. Всичко.
9-годишен. Да се преместя на морето—Варна или Бургас. Там поне е хубаво. А София… София също става, стига да е с разходка до ЦУМ, НДК и да ме возят на ескалатора, без да ми казват “не пипай”.
10-годишен. Да стана мускетар. “Един за всички” и така нататък. Пробвах шапката на баба, шал вместо плащ и пръчка с капачка вместо шпага. Става… само дето никой не ме приема сериозно.
11-годишен. Да стана най-силният в класа. Първо действие: да цападосам Гошко, защото хвърли раницата ми в локвата и ми размаха новото яке. Майка ще ме убие, да, но поне ще си заслужа.
12-годишен. Да стана пират. Реи, брамсели, луидори и пиастри… дървени крака и папагали. Жалко, че не мога да плувам—щях да съм най-страшният.
13-годишен. Да стана известен. Много известен! Това стихотворение, дето го казах на тържеството, разплака класната и майка ми… значи съм на прав път.
14-годишен. Да стана каратист. Разбрах, че взимат всички—без значение от ръста. Аз съм съвсем окей за бой, дори да не съм окей за височина.
15-годишен. Да порасна. По физическо съм трети отзад напред. Дори зад момичетата. Е, значи имам поле за развитие.
16-годишен. Да започна да се бръсна. Ники има брада, Сашо почти година се бръсне… а аз—нито косъм. Не ме бива за война, а за това съм направо безпомощен.
17-годишен. Да вляза в казармата… някак си, някъде. Където и да ме вземат, аз ще се върна десантчик-герой и ще изпопребия всички, които са ми “набивали” нервите. Гошо, чувал ли си? Ти си първи.
18-годишен. Да спя с някого. Където и да е, с която и да е. Ако вярваме на състудентите—вече са спали с половината град. Аз поне да не остана последен. Дано разпивката помогне.
19-годишен. Добре би било да стана рокаджия. Шантава прическа, прожектори, бас китара… момичета крещят пред сцената. Спокойно, девойки—с всяка ще се видя. Само че за да ми правите свирка, запишете се в списъка на чакащите. Моят мениджър го води.
20-годишен. Да стана “някой”. Започнах третото си десетилетие, а още не съм написал романа на века, нито съм командвал армия, нито съм спал с Мис Вселена. Много неприятно за самочувствието.
21-годишен. Само да не се стигне до сватба! Сама си е виновна—вика “сметнала съм дните, спокойно”. А сега реве. Искам мир. И без държавни изпити и дипломи, моля!
22-годишен. Да спечеля сто милиона лева. Да си изплатя дълговете. Да купя детско креватче за сина. На жена—кожено яке. Да си взема “най-накрая” Борхес, нов компютър и джинси. И останалото… да не пипат.
23-годишен. Да си купя къща. Или гарсониера. Важното е да е мое. Да избягам от квартири под наем: бани неизмиваеми, тавани капят, тапетите се облизват сами. Това не е живот.
24-годишен. Да отвоювам шефското място в отдела. Какъв шеф да е Иван—този дори компютъра си не може да включи. Миналата фирмена нова година се напи така, че счупи мивката в тоалетната. Аз ще управлявам. Аз.
25-годишен. Да отида на море. Или на планина. Или в тундрата—където и да е, само да я няма работата. Жената, родителите—също, ако може.
26-годишен. Да сваля новата в офиса. 23-годишна, разведена, боядисана блондинка. Крака и гърди като за световно. Само да се озова насаме с нея в заседнал асансьор… там ще съм герой.
27-годишен. Да завърша второ висше—мениджмънт или право. Този път уча сериозно: явявам се подготвен, чета в библиотеката и познавам всички преподаватели по име. (И по физиономия—щото така е по-лесно.)
28-годишен. Да намеря, да открадна, да изобретя 432 хиляди евро. Две хиляди на жена ми — да си купи каквото иска и да ме остави за малко на мира. Двадесет хиляди за гарсониерка с мебели. Десет хиляди за ремонта на къщата на село на майка ми и баща ми. А останалото—за ежедневни разходи. Нали съм умен.
29-годишен. Да убия всички в офиса и да не ме осъдят. Най-много глоба да ми тръшнат, но да е по-малка. Гадове! Нищожества! И да—ще се успокоявам. От страх, не от друго.
30-годишен. Да посадя дърво. Вишна или круша. Или фонтанче пред вилата? Беседка. Седим вечер и гледаме залеза. По дяволите… колко е буренясало тука.
31-годишен. Да започна да пиша отново. Намерих черновата на романа, дето го почнах преди 6-7 години. Чудя се: аз ли съм го писал? Толкова е свежо, ярко и наивно, че няма как да стане роман. По-скоро 3-4 разказа… и тия пак сигурно не. Ще видя скоро… по време на отпуската.
32-годишен. Да порасна. Да слизам стъпало по стъпало, а не да подскачам по стълбището. Да отговарям, само когато ме търсят по фамилия. Да си поръчам визитка “Началник отдел”. Какъв отдел—имам един подчинен и той е стажант. Но визитката е важна. Телефон—нормален. Без тази “слушалка”, дето само ме кара да се срамувам. Карта за фитнес—от април. Искам да сваля и да ме гледат. (Само за сваляне да не стане напразно.)
33-годишен. Бързо да направя равносметка и да заживея пълноценно и творчески. От утре започвам…

Планувай все едно ще живееш вечно.
Работи все едно ще ти вземат банкомата утре.

Пластичната хирургия е като ремонт на панелка — сменят тапетите и дограмата, ама тръбите в мазето пак си текат по старому.