Отидох на доктор да ми издаде болничен, но аз бях без да съм „поправен“ — без грим, без филтри, направо истински мъка. Докторът ме погледна и каза: „Това не е болничен, това е спешен случай!“

Отишъл един македонски магаре в Германия, намерило си богата ливада със сочна трева и се провикнало: „Ке пася!“

Отказах се от щастието, като разбрах, че не е в парите…
Поне не само там. Оказа се, че трябва и да си човек, който знае какво да купи — часовник, не надежда.

Отказвам да хапна и една хапчица от моята храна, докато не намеря нещо хубаво за гледане по телевизията. Ако нищо не излезе… поне ще си тренирам дисциплина — гладът ми е програмата за вечерта.

Отказът понякога идва под прикритие: “Само още малко…”, казва той.
И после — нищо.
Думите на Мърфи.

Откак си гледам “минифинка” вкъщи — две крави, три свине, овце и едни гъски, дето сутрин спорят кой да е първи — стана страшно. Съседите вече не ми говорят.
Та казвам: дайте акъл как да си оправя отношенията с тях… по най-бързия начин — **отдолу**?

Откак спя на матрак Дормео от мемори пяна, все си мисля: ако бях вложил тези 900 лева в друго… сигурно пак щях да лежа, само че на пари, не на комфорт!

Откакто асфалтираха улицата, всеки ден се молим на ВиК да не разбере… че сме си направили „скрит“ ремонт под земята.

Откакто всички взеха да си мият ръцете, дюнерите вече са по-здравословни… ама и по-малко вкусни — май майсторът вече не облизва лаваша.

Откакто започнах да си мия ръцете по-често заради вирусите, ми се върнаха “пищовите” от матурата през 1996-а… само че този път не ги крия — просто ги правя да блестят с дезинфектант.

Откакто нося магнитните наколенки на Д-р Ливайн, всяка светкавица ме удря в коляното — и направо ми става едно „зарядено“, като телефон на контакт.

Откакто се появи Фейсбук, въпросът “как да си прекарваме свободното време” вече не е актуален.
Сега актуалният въпрос е: “как да си легнем за да се наспим… за 10 минути, ама да ни се струва цяла нощ”, защото до сутринта пак сме “само да видим какво има ново”.

Откакто си купих брояч за стъпки, всеки петък си поставям нов рекорд — стигам до съседния магазин без да се предам.

Откакто си купих матрак „Дормео“, вече не ме боли гърбът — просто се е разпределила по целия корпус.

Откакто хапчетата за смях станаха витамини, а дъвките — еколупуполезни, се чудя дали да не сложа филийка със сладко в чинията, да я снимам на кадър “пленер” и да я продам като “арт балкански тартар”…

Открих много хубава българска пословица:

Откриха лекарство за шопингмания при мъжете. Учените вложили толкова време, пари и мозъчна енергия, за да създадат хапче, което държи мъжете далеч от моловете. Само че се оказало, че същият ефект се постига и с… едно силно разхлабително — и тогава никой няма желание да ходи на покупки, освен ако не е по спешност към най-близката тоалетна.

Отложиха ми задачата за утре и вече я водят в системата с ново име: „работа на бъдещето“ — като проект, дето никога няма да стане настоящ.

Отмина и 14 февруари — световен ден на мъжкото остроумие: купуваш букет, казваш „държа го от… 10 минути“, и чакаш да мине номера.

Отминава поредният ден и пак нямам един милион лева! …Направо започвам да се чудя дали някой изобщо е пуснал заявка за печалбата или всичко е вечно “в процес на одобрение”?!