Не мога да разбера хората, които заради коледен подарък стават послушни още от януари—като че ли Дядо Коледа си проверява домашните и по навиците.

Не мога да разбера хората, които са толкова сериозно възмутени от празнуването на Хелоуин. Нима не са забелязали, че от години си живеят в „Страна на тиквите“ и чак сега им станало алергично на есенния декор?!?

Не мога да разбера… Давате по 40-50 лева за кола маска, а после се оглеждате да си оправяте мустаците с ножичка.

Не мога да реша къде да прекарам коледните празници — в хола, спалнята или на балкона. Само че кухнята ми идва най-скъпо… явно декорациите се плащат отделно, а и печката не работи на „чувства“.

Не мога да угодя на всички, затова се ограничавам с… мен самия. Поне така не споря с никого — аз всеки път съм „да“.

Не мога да чакам да дойде Свети Валентин — с други думи: явно обичам да си подготвям душевната болка предварително.

Не може всеки път да печелиш спор. Легни на дивана, брои си мислите и се примири — накрая пак ти излиза по-добре, отколкото да спориш с хората.

Не може да ме нараниш, ако не ти пука за мен. Така че — грабвай си мнението и си ходи.

Не може да ядеш боб, кисело зеле и люти чушки, и после да очакваш „тиха и свята нощ“ — ти не си Коледа, ти си пожарна!

Не може цял живот да си в сапунени сериали и да се лекуваш само с мисии в компютърни игри. Накрая животът ще те закове за стената и ще ти каже: “Готово е, време е за реална сцена!” И тогава—пиеш, както е по сценарий, само че без камера и без рестарт.

Не можех да дишам без тази жена! Тя ме „оправи“ за три дни — качи ми на възглавницата двайсет възглавници. Ожених се за нея… и тогава разбрах, че не тя е виновната, а аз имам хронична алергия. Така или иначе — тя си остана най-доброто ми успокоение: дишам само когато е до мен.

Не можех просто да го гледам как си тръгва без дума, та в един момент започнах весело да си подсвирквам… да, ама той се обърна и попита: „Колега, ти на кого се правиш?“

Не можеш да бъдеш едновременно: остроумна, красива, самоуверена и трезва...
Защото като започнеш да си толкова всичко, веднага някой ти налива “за кураж”.

Не мрънкайте… новият закон за пенсиониране на 80 г. дава шанс да се чувствате млади до 70—после само ви сменят „стажа“ с „позора“.

Не обичам да говоря за миналото си! Всеки път като ме питат „Къде беше снощи?“, аз започвам да си спомням… и после ми става неудобно, че въобще съм бил там.

Не обичам да ми пречат в живота… Особено когато стане дума за общата кухня, обществената тоалетна и „нашето мнение“, което уж е демократично, ама е отрепано предварително.

Не обичам да пия вода. Веднъж като се насиля да хапна глътка — и хем изсъхвам, хем ми се смалява меракът… направо ми се и говори по-малко!

Не обичам да плащам данъци. Знам, че тези пари мога да ги вложа по-добре — да ги изпия, например, и после всички да са доволни. И най-важното: данъкоплатецът също го знае.

Не обичам жени, които си знаят цената — аз нямам чекова книжка, за да я покрия.

Не обичам нищо обществено. Най-вече опашки, тоалетни и хора, дето имат мнение за всичко, включително за това как трябва да ми харесва.