Черен хумор
Вчера се наебах. Буквално. В центъра. И не е смешно. Един як, надъхан и привидно интелигентен мъж се оказа, че няма спирачки… в правилния момент. А ето как стана цялата работа.
Вървя си аз по центъра, никого не закачам, никой не ми досажда и изведнъж — “аууу”. Само дето не беше “аууу” от болка, а “аууу” от природата. И понеже съм възпитан — не го приемам като вариант. Натискам, стягам, държа се… докато видя, че на разстояние няма тоалетна, а има пейка. Е, добре, пейка. Седя си аз, ужким спокойно, чакам да мине.
Само че то не мина. Започна да се разлива като развалена дограма — първо леко, после все повече, все по-уверено. Заприлича на ситуация, в която някой натиска бутон “пускане на водата”, ама бутонът е в моята посока.
Започнах да мисля какво да правя. Викам си: “Окей, щом няма къде да се скрия, поне да не стане цирк.” Ставам от пейката, оглеждам се — хора, светлини, телефонни камери няма, поне засега. Тръгвам към първия вход, дето ми се стори най-близо. “Тихо, стъпка по стъпка — така се преживява, бе!”, си казвам.
Влизам. Звъня за асансьор. Викам си: “Само да ми даде време…”. И докато асансьорът дойде, вече усещам, че положението не е “време”, а “краен срок”.
Нали знаете как е: в най-надеждния момент се появява някой… миловиден. Девойка. Влизаме вътре, тя се усмихва и казва:
А аз още не съм казал нищо, само си мисля: “Чудесно. Аз съм за спасение на всяка цена… и очевидно вече закъснявам.”
Отваря се вратата, тя натиска копче, аз натискам друго. И се качваме мълчаливо. А мълчанието в асансьора е най-лошото, защото ако не говориш, автоматично започваш да слушаш. А аз чувам как природата ми работи… на режим “миксер”.
Пък на всичкото отгоре асансьорът прави странни звуци и спира между етажите. Лампата потрепва. И тогава — още преди да викам “Помощ!” — девойката казва:
И аз, естествено, правя онази грешка, която прави всеки прост човек в стрес: опитвам се да звуча умно.
Само че “може би” не помирисва. Миризмата помирисва. И тя усеща.
Девойката започва да се ужасява, да се смалява, да се обръща към ъгъла като че ли може да се скрие в стената. Аз се чудя: “Добре, аз какво да направя? Да избягам гол? Не. Да обясня? Не. Да се моля? Също не ми е в момента.”
И в един момент идва спасителният план: “Като е тъмно, няма да виждат.” В асансьора става полу-тъмно. Аз решавам, че това е моят шанс — свалям каквото може, прибирам, оправям… само дето тоалетната не е чак толкова точна на математика.
Проблемът е, че не можеш да “оправяш” без да оставиш доказателства. А девойката започва да кашля и да хълца едновременно — страхът ѝ се забива в гърлото като бастун.
В същия момент, точно като в лош филм, токът светва. Лампата гръмва. Вратата не се отваря, но светва достатъчно, за да види всичко.
И аз осъзнавам какво вижда тя: човек от кръста надолу, целият “обясняващ”, в ръце… с гащи, които вече не са гащи, а доказателство от природата. И аз стоя и се чудя дали да падна от срам… или от липса на кислород.
Девойката прави едно дълбоко примляскване — все едно си спомня как се диша — и после… отпуска глава. Край. Изперка от стрес или просто мозъкът ѝ отказва да обработи картината.
А аз стоя като герой от война, но без медал. В асансьора — мъртво мълчание, смрад, гащи в ръка и аз си мисля: “Това, което беше — беше. Сега поне да не стане още по-лошо.”
Когато асансьорът най-накрая тръгва и спира на моя етаж, аз действам като истински гражданин: обличам се набързо, измивам каквото мога с мисълта си… и излизам.
На пода обаче остава девойка. Не знам жива ли е, не знам дали се оправя. Но аз вече съм в режим “не ме гледайте, аз бягам от съдбата”.
И понеже явно съдбата е решила да ми е последователна, се обръщам в последния момент и виждам, че тя все пак мърда. Само че вместо да се изправи — гледа ме с празни очи и промълвява:
Аз не разбрах коя “конкурс”, но веднага ми стана ясно, че нейната версия на “голям зор” е доста по-страшна от моята.
И така. В центъра. С миризма, с асансьор, с девойка, която едва не припадна… и с един урок: ако ще става беля — по-добре да е на открито, да има въздух.