Автобус от Селската за Центъра. Отзад се чува:

След малко:

Още малко:

На шофьора му писнало. Спрял, измъкнал една щанга и тръгнал бесен отзад. А една баба му рекла:

Автобус пътува към далечно село.
Отзад някой крещи на шофьора:

Малко по-късно същият глас:

Шофьорът започнал да се изпотява…
Отново гласът:

Шофьорът спира, стига до задната врата, отваря я и тръгва нанякъде към източника на шума.
На първата седалка до прозореца седи една бабка, която решава да го успокои:

Автобус, пълен с хора в различни нюанси, потегля по маршрут. Изведнъж се подхваща спречкване — едните викат, че другите са им взели мястото, другите — че първите са си го заслужили повече.
Шофьорът рязко спира, отваря вратите и ги гони навън един по един.

Едните:

Шофьорът въздъхва:

Качват се пак, тръгват и мълчаливо се нареждат по седалките: светло-лилавите напред, тъмно-лилавите отзад.
А шофьорът спокойно добавя:

Адам и Ева се разхождат из райската градина и си говорят кротко, докато към тях се спуска Бог и им казва:

Адам се стреснал, направил трагична физиономия и се хвърлил право към една ябълка.

Обрал ябълките, наредил цветята, бутнал камъчетата, преобърнал короната на едно дърво, после подскачал като попарен и обяснявал на всички как се правят нещата “по правилния начин”… тоест “веднага”.
Ева се втрещила, погледнала към Бог и двамата мълчаливо наблюдавали как Адам разрушава райската градина от чист ентусиазъм.
Накрая Ева не издържала и попитала:

Бог въздъхнал:

Адам и Ева – изгонени от рая…
Ейнщайн – в шок след коментар…
Колумб – пак объркан…
Е, още си купувайте ябълки!

Адвокат Иванов:

Адвокатът:

Адвокатът:

Аз винаги знам какво да правя. Въпросът е само къде да скрия доказателствата след като свърша работата!

Аз живея с един “корона” вирус вече пет години — и честно казано, започнах да му се ядосвам. Нищо не ми прави, само всеки ден ме моли да му дадa още една “проба”.

Аз като ми каже „Скъпи, чу ли ме?“ — слушам.
А ако не ми се занимава — почвам да чувам… в травматологията.

Аз няма да си слагам снимка като дете. Представете си същата ми физиономия… само че без гражданско достойнство и с още по-голяма невинност.

Аз помня като бях малък — вдигна ми се температура. Викат: “Легни!” А татко влиза, гледа ме, свива ме с две “прецизни” шеги по бузите и вика: “Айде, стига толкова — тя спада.”
От тогава не знам дали ми беше температура… или татко беше “антипиретикът”.

Аз съм много тиха и скромна. Ако някой ме обиди, няма да се карам — просто ще се прибера в себе си… и после ще изляза с решение, което да не оставя място за спор.

Аз съм толкова късметлия, че даже не ме е удряла нито една комета — за сметка на това животът ме удря всеки ден… все по-силно!

Аз съм шофьор от „Чистота“-та — карам цистерна за битови отпадъци. Вчера излязох рано, в гарата изпразних каквото трябва, и тръгвам да си върша курса… и ме спират катаджиите.
Казват: „Книжката!“ Аз: „Имам я… ама вкъщи.“
Отбих се да я взема, щото иначе сигурно щях да дам глоба. Пък нали съм на третия етаж — време ми е.
Влизам в спалнята, и гледам… комшията от втория етаж — на същото легло, със същия чаршаф, абсолютно като при мен. Само че той се клати и не ме усеща, понеже явно е взел нещо за сън.
Е, викам си, аз може да съм лайнаджия, ама не съм и крадец… да му се меся на чуждото!
Взимам си книжката от нощното шкафче, слизам долу. Гледам — прозорецът на хола им открехнат.
Дръпнах колата, вкарах маркуча вътре през двора и… „айде да си ги оправя“ — сипах си работата там, където беше удобното.
Що ми е да се заяждам? Той и без това си мисли, че всичко му е вкъщи…

Аз съм “ОБИЧАМ те”, но много моля да не ми казвате “Мразя те”. Това е разсъдък. Кажете ми “Обичам те с три думи по-малко” — по-любовно е!

Аз, като гледам колко брашно се купува, почвам да мисля, че в България вече не се яде хляб… а се правят цели картини от тесто!

Аз:

Лекарят:

Ай би ем са изобретили нов компютър и на представянето канят журналистка да му зададе въпрос. Тя вдига ръка и пита:

Компютърът отговаря:

Изобретателите се усмихват:

Журналистката се замисля и пита:

Компютърът: