Стари приятели се срещат на улицата:

След една година пак се засичат:

Старица лежи в леглото, тръгнала си, а двете комшийки я пазят и си шушукат:

Старицата се обади с последни сили:

Старци играят табла в кафенето. Бай Станчо става да си купи захар от магазина. За да не се усети кога стигне до там, върви и си повтаря на глас: „захар, захар, захар“.
Стига до средата на улицата, минава кола, духва му прах в очите, обърква го и забравя за какво е тръгнал.
„Пловдив, Пловдив, Пловдив…“
На опашката в магазина настава спор кой е на ред. Той пак се разсейва.

Стига сте си пожелавали мъже от Дядо Коледа—че вече цяла Африка се намести при нас, само дето никой не си намира чорапите!

Стои на парапета на моста човек с въже на врата, вързан за краката си — готов да се метне надолу. Като се навежда, към него хуква жена и крещи:

Стои някакъв дядо на спирката и чака рейса. Минава една мацка и му вика:

Дядото се усмихва:

Стои си един готвач на брега и гледа рибарите. По едно време от водата се показва една акула:

Стои си зайче на едно пънче и пише нещо…
Минава покрай него лисицата и го пита:

След малко зайчето пак си стои и пише. Минава вълкът:

На следващата картина зайчето пак пише, идва мечката:

Последна картина: пещера. Планина от лисичи, вълчи и мечи кости.
А в средата, огризвайки кокалче, лежи огромен лъв.
ПОУКА: НЕ Е ВАЖНО КАКВО ТЕМИЧКА ТИ Е — ВАЖНО Е ОТ КОГО ТИ Е УРОКЪТ…

Стой си Св. Петър пред портите на рая и гледа един човек ту влиза, ту излиза, пак влиза… накрая пак излиза.
Св. Петър не издържа и му вика:

Човекът му отвръща:

Стойка на кифла:

Стотици хора умират с неуточнени диагнози — не защото не ги лекуват, а защото си казват: „Айде, ще почакам да излезе поредният епизод на „Доктор Хаус“… да видя какво ми е“.

Стоя на опашката пред касата и виждам една адски привлекателна блондинка, която стои малко по-напред, маха ми с усмивка и явно ме познава. Аз обаче се чудя как така—тя ми изглежда позната, но не мога да си спомня откъде.
И ѝ викам:

Тя отговаря:

Светва ми лампичка и си припомням “единствения път”, когато бях прекалил.

Тя ме поглежда хладнокръвно:

Стоя си кротко, гледам те право в очите, слушам те внимателно и се чудя. Колко ли години биха ми дали за това, че те търпя толкова упорито?…

Стоях на опашка в аптеката, когато изведнъж дамата пред мен изкашля така, че чак лампите сякаш мигнаха.
Аз си замълчах и се направих, че не съм чул нищо. Тя обаче се обърна и ми каза:

Не ми се говореше, но лицето ми очевидно издаваше всичко.

И като тръсна глава драматично, добави:

Нищо досега не ме беше убеждавало толкова категорично за важността на дистанцията и качествените маски… както тази жена в аптеката.

Странен си ти, Кире! Живееш срещу гробищата, пиеш кафе все едно е траурно, а най-смъртното нещо на света — пак нямаш сладки за гостите!

Странни са хората: като им се пръдне — стават на дипломат, а като им се запали цигара — героизират.

Страшен пожар в болницата. Пламъци лудуват! Димът е задушаващ! Пристига пожарната и започват да гасят…
Два часа по-късно дежурният офицер влиза при главния лекар:

Главният лекар въздъхва:

Строил Яне Сандански четата. Прави строеви преглед. Гледа един четник и му стърчи дясното ухо като знаменце.
Вади сабята — храс — и го отрязва.

След малко минава на друг човек — стърчи му носът напред, та чак се вижда отзад.
Пак сабята — храс — и го отсякъл.

Още няколко човека — и на един му стърчи… онази работа отпред.
Яне пак вдига сабята, храс — край.

Строител минава покрай един ремонт. Изведнъж отгоре пада една кофа и туп — удря го по рамото. Той се почесва, оглежда се ядосано, обръща глава нагоре и вика:

Струва ми се, че за Великден агнето няма да го печем — ще го облечем, ще му дадем връзка и ще го извеждаме да се „разходи“… та дано после пак намерим тържествено къде е!