Помниш ли, ма, едно време — кат нямаше джумбери, дискотеки и интернет, как си правехме седенки. Наредим се — момче до момиче, дрън-дрън, попяваме и… чакаме. Кат почнеше да се задава тоя най-страшният момент, дето те кара да се смееш без причина — Пенко се кикотеше, Емо се изчервяваше, а накрая… дум! — изчезва свещичката.
Настава тишина, после смях до скъсване и се почва кой къде да бърка: я в скута, я в чиниите, я “ай стига бе, не там е!” Де такъв кеф — до сутринта, с очи на четири и срам на нула.
А сега — гледай кво правят! Само скролят, само снимат… и чакат да им светят от екрана, че инак не им става.