Нашите търговски вериги са направо лаборатория за измами. Трябва всеки ден да проверяваш етикетите — да не ти сложат по-скъп продукт за по-евтин, и при сметката да не ти “изплува” нещо допълнително.
Ти често ли пазаруваш там?
Всеки ден. Аз там работя.
Нашият шеф ще напуска…
Откъде знаеш?
Извика ме вчера и ми вика: „Вие, хората, май не сте ни по мярка. Ние с вас не се сработихме — отивам да търся някой по-съвместим!”
Не всичко се връща на този свят! — каза сервитьорът и прибра рестото...
Не всичко, ама наистина не всичко, се връща на този свят! — рече сервитьорът и си прибра рестото.
Не говори ми така с този тон, не си ми началник…
Как тъй да не съм? Нали дори съм ти директор!
Ама извинявай, шефе… Задремах. Самият ти глас звучи като на тъста ми…
Не е много коректно вече да казваш, че си се задявал с колежката.
И как да го кажа тогава?
Интимбилдинг!
Не е редно да я наричаш чистачка — така трябва да се казва хигиенистка.
Добре. Само че дясната ти хигиенистка на колата не работи!
Не знаех, че жена ти пее толкова хубаво!
Не пее. Само келнерът й поднесе чашата с лед и тя изрева… да не капне ледът по скъпите мебели.
Не мога да работя при тези условия!
А при какви?
Истината е, че при каквито и да било.
Не мога да разбера как средната работна заплата в България е била 850 лв.
Сега ще ти кажа. Представи си, че шефът ти хапва само месо, а ти — само картофи. По сметката средно излиза, че и двамата ядете мусака.
Не разбирам защо толкова приличен ресторант се казва „Шпиони“?
Ще поръчат ли нещо… ще разберете. Но когато ви донесат сметката, вече ще сте сигурни, че са „подслушвали“ джоба ви.
Не се ли боите да обучите колегите си, и те да си тръгнат?
Страхувам се да не се обучат прекалено добре — и да останат.
Не си ли уморен още? Дай, сега аз ще съм отгоре!
По дяволите! Не приказвай глупости, а дръж стълбата!
Не съм искал да ме будите в осем! — възмущава се гост.
Разбирам ви, но от отсрещната стая вече канят закуска.
И това какво общо има с мен?
Спите върху единствената ни покривка… и тя е обща с тяхната.
Не съм ли ви виждал някъде? — пита съдията подсъдимия.
Възможно е — отвръща подсъдимият. — Миналия месец ви карах с трамвая.
Как така?
Грешка нямам — влизахте всеки ден, но от спирката „Следваща“ слизате чак… след присъдата.
Двадесет години работа в трафика!!!
Не ти ли се струва, че се повтаря същият ден? — обръща се мъж към жена си, докато шофира.
Защо мислиш така?
Защото преди малко пак се сблъскахме с този велосипедист… а сега, гледам, той точно пак стои на същото място и ни маха.
Не ти разбирам — при тебе “дом” ли е, или просто работата те е осиновила?
Абе и аз не знам.
Казват, че човек живее там, където му е павербанкът.
Ей, аз си го държа в джоба — постоянно.
Аха… значи ти си “електроскитник”.
Не, не мога да ти вдигна заплатата. Ицо получава толкова, колкото и ти, а той има три деца.
Супер странно! Аз си мислех, че човек трябва да получава пари според това колко работа върши, а не според колко деца си е „вдигнал“ в свободното време.
Ние сме представители на най-древната професия на света. Пазим за пари…
…?
Охрана сме!
Никога не казвам на хората в очите „истината гори“.
Вие сигурно сте песимист?
Не — очен лекар съм. Аз казвам само: „Ще ви боли… само докато ви оправя зрението.“