Перничани
Ден първи - Германия, 15.11.1998 г.
Чувам немска реч — чудесно! Значи са ме сглобили с немски ред и дисциплина. Сигурно съм “златен стандарт” — BMW, Мерцедес, нещо такова. Е, айде, да мине и за “Фолксваген”… ще си отживея като истински германец!
Ден първи - Германия, 15.11.1998 г., в края на работния ден, в края на конвейра:
Още чувам немска реч — пак чудесно… Само че виждам на табелката “Ford” на изхода на завода. Това… не е добре. Значи съм “Форд” — и от тук нататък започват моите премеждия!
Ден втори - складът на “Форд”:
Само два дена стоя, а вече ми скърца ламарината! Няма как — “Форд” съм си! Ръждата не пита, а направо ме избира за цел!
Ден трети - на ферибота към Англия:
Депресиран съм до скъсване — не само че съм “Форд”, но и ме возят за продажба, дето казват “англичани ще ме ценят”… Абе късмет!
Ден четвърти - Лондон:
Навсякъде английска реч. Мисля си: “Ето, най-сетне култура!” Обаче като ме отвориха на паркинга, разбрах истината — нямат “култура”, имат “какво да го правим”. И ми се падна семейство, дето гледа кола като торба картофи: удря, влачи, после — “абе работи ли?”. Един тип само въздъхна: “Да… работи.”
Ден четвърти - Лондон:
Първия ден ме пробваха на мокро — писна ми таблото, писна ми волана, писна ми всичко. И накрая онзи каза спокойно: “Нищо, то британците не се давят, те само потъват с стил.” Господи, дано поне да не ме гледат като проект!
Ден пети - предградие на Лондон:
Оказа се, че не съм кола, а тестова площадка. “Само една свещ да сменим… само един ремък… само един маркуч…” Смениха ми всичко… ама на части. Излязох от сервиза като сглобен пъзел, само че без картинка.
Ден шести - магистрала към Манчестър:
Започнах да се съмнявам — дали съм 1.6 или 2.0? Защото преди малко изпреварих един “Ферари” на светофар… и чак след това разбрах, че не аз ускорих — той се разсея. А скоростомерът ми отчете “Съжалявам, господине.”
Ден шести - бензиностанция:
Срещнах друг “Форд” — уж с “перфектна поддръжка”. Тракаше като стар ключарник. Гледаме се, аз скърцам, той стене: “Брат, масло не съм сменял от… абе май от времето на Пикасо.” И пак ми стана студено — да не ми сипят не масло, а спомени!
Ден десети - в града:
Мама му… качиха ме в задръстване и започнаха да ме “тренират”. Караха ме по ръбове, по дупки, по трамвайните релси — все едно съм курс “Оцеляване в градска джунгла”. Аз съм “Форд”, ама те ме карат все едно съм “Форд” за боклук.
Година първа:
Карам с половин картер масло — двигателят загрява, те се смеят. “То нормално, така работи.” Нали… нормално!
Година втора:
Карам с по-малко масло — пак загрява. Те само добавят “още малко” и ми говорят, като на куче: “Спокойно, човече.”
Година трета:
Карам без масло и се чувствам… прегрят от надежда.
Година десета:
Ни жив, ни умрял — значи пак съм “Форд”.
Година петнадесета:
Умрял съм — значи отивам в друга държава. Хората казват “бързо ще го оправим”… и точно тогава осъзнах: оправят не мен — оправят разказа.
Година петнадесета, ноември, България:
Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив. И вие вярвате. Значи сте българи. Аз поне съм вече статистика.
Година двадесета:
Умрял съм и никой не вярва, че съм жив — значи отивам в Перник.
Година двадесета, София, на червено:
Безсмъртен съм! На задното ми стъкло лепят “NO FEAR!”, а табелата ми — пернишка. Щом съм оцеляващ “Форд” в България — значи съм легенда.
п.п. Ще се видим в Ада!