Коледните добавки по 25 лв. за пенсионерите не са “подарък”, а направо тест: колко здраво си държат гордостта, когато влезеш в магазина и сметката те гледа обратно.

Колежка разправя:

Той кимна сериозно, тръгна си… и след малко се върна:

Колко вкуснотийки изядох по празниците, че чак си помислих, че ще ми станат само чорапите… ама обувките още ми стават! Очевидно празникът е в пояса, не в краката.

Колко е зле в леглото — един мъж го разбира в момента, в който ѝ свършат… и той вече е принуден да гони банкомата.

Колко е лесно от говедо да се превърнеш в интелектуалец зад волана?
Само замени „бейсболната бухалка“ под седалката със стик за голф… и изведнъж започваш да паркираш като човек с етикет.

Колко е приятно да излезеш в това прекрасно време навън — направо да не ти пука, че си навън само да купиш едно „нещо против главоболие“… и да се върнеш с още три, защото в тази наслада решаваш, че ти се полага.

Колко жалко, че най-после си тръгвате… Така де, не че ви е било хубаво — просто и ние свършихме с това да ви чакаме да тръгнете.

Колко конски сили е имал Троянският кон?
Никакви — просто толкова си е “дърпал” работата, че всички са си мислели, че е мотор!

Колко ли хора щях да спася, ако бях завършил медицина… ама то аз спасих само себе си, че да не ме назначат в спешното!

Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив? Първо – една риза на гърба, второ – една бутилка уиски… и трето – една яхта, за да не я носиш цялата вечер на рамо.

Колко пъти трябва да се жени един мъж?
Първо — за французойка, за да му разведри любовния живот.
Втора — англичанка, за да го научи на „как се говори“ пред хора.
Трета — германка, за да го подреди като в график и да му оправи сметките.
Четвърта — рускиня, за да му донесе суровата истина… и студеното „не“.
И петата — българка, защото само тя може да събере семейството, да каже „стига“ и да го прати на правилното място… след поредната му идея.

Колко разнообразни са мъжките бицепси… Едни са като колони — якото им е в строежа, други са като фонтан — и те си работят… но само от време на време.

Колко рицари на розовото перо са нужни, за да сменят една крушка? След години спорове и ритуали най-сетне може да се каже: трябват точно 21 души, и то както следва:
6-ма, които тържествено да установят, че наистина „светлината е паднала от правото си“.
4-ма, които да пуснат официална жалба, че това е срещу традицията.
2-ма, които да се закълнат, че са видели крушката да трепти още преди три дни (и да започнат разследване).
3-ма, които да заседават дали крушката е „подходяща за ранга“.
2-ма, които да проверят дали има правилната резба по инструкция.
1, който да настоява процедурата да бъде документирана в три екземпляра.
1, който да излезе на стълбата, да подаде крушката, да я завие и да приключи въпроса.
1, който да организира банкет в негова чест за „успешното осветяване на делото“.
2-ма, които накрая да спорят дали новата крушка е достатъчно легендарна.
1, който да предложи мемориална табела „Тук бе възстановен светлинният ред“.

Колко трябва да се излъже, за да се заслужи доверие? Отговор: толкова, че накрая всички да решат, че вече няма как—и да повярват, че този път е истина!

Колко хора чакат Вяра, Надежда, Любов — и накрая… идва сметката!

Колко щеше да е хубаво, ако в месеца имаше тридесет и една вечери! Или тридесет и една са много? Добре де, нека да има и един ден — за да има кога да се настани умората.

Колкото и голям гардероб да имаш, в крайна сметка все ще се окаже, че „се събира“ само като ги хвърлиш върху стола.

Колкото и голяма баня да имаш, кърпите ти винаги ще са върху стола — все едно са си “почивка”, а не пране.

Колкото и да броиш овце, за да заспиш, ако една от тях лежи до теб и почне да си прави „релакс“ с хъркане, няма да заспиш ти — тя ще брои теб.

Колкото и да разтърсиш или преобърнеш една торба с глупаци, все ще се намери някой „умник“ — само дето ще е от онези, дето се правят, че са изпаднали случайно!