Видяли се Винету и Бай Ганьо под едно дърво край реката. Винету вдигнал ръката, Бай Ганьо си прибрал ръцете. Винету събрал шепите, Бай Ганьо си свил раменете.
Прибрал се Винету и разказал:

Прибрал се Бай Ганьо и разказал:

Едно племе канибали хванало един американец, един французин и бай Ганьо. Вождът им казал:

Американецът откъртил един кокос, почнал да го върти, да го подхвърля, да го удря с другите — ала-бала, шоу!
Вождът се намръщил:

Французинът сложил два кокоса долу и започнал да търкаля третия като по дансинг — деликатно, елегантно.

Бай Ганьо пребледнял, замахал с кокосите като разсеян и за минута-две ги вдигнал, въртял, подал на един, после на друг, трети го държал уж “наготово”… ама очевидно нямал никаква представа какво точно трябва да стане.
Накрая вождът се разпищял възхитено:

Извънземни кацнали на земята, уж да правят научни експерименти с хора. Отвлекли един тибетски монах, един индиански шаман и Бай Ганьо.
Дали им по две ТИТАНИЕВИ топчета и ги заключили в отделни, абсолютно празни стаи. Казали им:
„След няколко дни ще проверим кой ще направи невъзможното. Ако се справите — пускане.“
Минали 3-4 дни. Отвънземните отворили стаите.
Индианецът — закрепил едното топче към другото, като че ли гравитацията му била приятел.

Плеснали го по челото с три пръста:

Шаманът нищо не разбрал, защото, както знаем, извънземните си говорят само английски, а той — само на духове… но това не било важно. Пуснали го.
После видели тибетския монах. Той бил закрепил топчетата във въздуха, левитирал ги, все едно са част от медитацията му.

И пак плеснали по челото:

И монахът не разбрал, пак заради езиците… пуснали и него.
И накрая влезли при Бай Ганьо. Огледали стаята — празно. Няма топчета.

Бай Ганьо свел поглед, леко се изчервил и тихо, с едно „май…“, отвърнал:

Излезе от печат продължението на “Бай Ганьо в Чикаго”, със заглавие: “Бай Бойко в Чикаго”.
Оказа се, че не е дошъл да види града — дошъл е да пита къде се намира най-близкият “копирен център”, защото в Америка най-много му липсва едно: да може всичко да се направи “за два часа” и после да е “вече свършено”.

Когато на бай Ганьо му показали снимка на Айфеловата кула, вика:

Кой колко работи?
Японецът:
За семейството — жена ми и децата… 2 часа.
За фирмата — точка по точка… 2 часа.
За Япония — с чест и дисциплина… 4 часа.
Бай Ганьо:
За семейството — половин час… то и без това жената се оправя.
За фирмата — половин час… то и те толкова ми дават.
А за Япония… хич не ми пука.

Международно състезание по скачане с парашут. На финала са трима. Един американец. Един французин. И Бай Ганьо. Наградата е един чувал със злато. Ще го вземе онзи, чийто парашут се отвори най-близо до земята.
Първи скача американецът. Лети, лети… и на височина от 100 метра отваря парашута. Пада като чувал и си чупи краката. Публиката – на крака, в ръкопляскания.
Втори е французинът. Лети, лети… и на височина от 50 метра отваря парашута. Пада тежко и си чупи гръбнака. Залата – в еуфория, “Браво!” до припадък.
Идва ред на Бай Ганьо. Скача. Лети, лети… и точно когато трябва да се каже “край, няма и грам шанс”… **Пля-а-а-а-а!** Отваря парашута. И направо се разпльоква в земята.
Публиката пищи — от ужас и от възторг едновременно. “Е, няма как да е по-близо! Това е рекорд!”
По едно време Бай Ганьо се изправил, оттръскал праха и казал:

Провеждало се международно състезание за най-дълго „наздраве“ без да се прекъсва смехът.
Първи се представил американецът. Направил три наздравици без да спре — рекорд за публиката: час и половина.
След него излязъл руснакът — ударил четири чаши една след друга и не спрял, докато всички наоколо не започнали да му пляскат: два часа.
Дошъл ред на сърбина. Вдигнал чашата с такъв замах, сякаш се подписва договор — и продължил три часа, докато водата в чашите станала „емоция“.
Последен бил бай Ганьо.
Само че точно тогава станало нещо неочаквано. Бай Ганьо тръгнал към сцената, спънал се в един кабел, пльоснал се по лице, вдигнал се леко накриво и започнал да наздравява с цял род — от майка до последна леля — и така, без прекъсване, цели седем часа и петдесет и девет минути.
Накрая се поуспокоил, изправил се напълно, изтупал се, пригладил перчема, доближил микрофона и рекъл:

Срещнали се испанецът и бай Ганьо.
Южнякът рекъл:

И философстваме: за къде да бързаме? Животът е кратък, жените — за красота, виното — за настроение, слънцето — за почерпка… А работата? Тя не бяга!
Бай Ганьо се усмихнал:

Същото като вашето „маняна“, ама по нашенски — с повече напрежение, повече въздух в думите и по-малко време в календаря.

Учителка по английски изпитва нередовен ученик.

Французинът, турчинът и Бай Ганьо седят на чаршията в едно село и се надлъгват кой е по-ербап.
Французинът казва:

Французинът се усмихва:

Турчинът веднага подскача:

Турчинът:

Бай Ганьо гледа, замисля се и рекъл:

Ама ти, турко, много си “подредил” нещата — то бива, ама чак толкова…

Бай Ганьо се изправя гордо:

Французинът и турчинът зяпват:

Бай Ганьо:

И така — седем на един път, без излишен зор.